Неорайхиански психотерапевтичен модел на проф. д-р Валдо Бернаскони и етичните изисквания на психотелесния анализ

Станислава Тончева, аналитик – дидактик и супервизор

Не може да се получи точна представа за същността и смисъла на Неорайхианската теория и практика, ако не се познават фундаменталните идеи на този телесно- ориентиран психоанализ. Най-дълбоко в основите му лежат идеите на З. Фройд, а след това на Вилхелм Райх.

 

Точно З. Фройд и колегите му показват наяве, че моралът и неврозите са тясно свързани. По някакъв начин енергията ум-тяло се пренасочва в телесен симптом. Благодарение на биологичното си образование, Фройд се е стремил да изрази своето разбиране за психичното функциониране в биологични термини. Така го привлича идеята за “психичната енергия”. Тогава той приема, че възбудата, както и електрическият заряд, се разрежда по повърхността на тялото. После той обръща все по малко внимание на психическата енергия, за да се съсредоточи на психическото съдържание и на теориите за развитието, а изследването на важността на възбудата и психическата енергия продължава В. Райх.

 

Самият А.Адлер е силно привлечен от биологичния подход на Фройд и много се е интересувал от способността на тялото да компенсира органичните увреждания. Той смята, че  компенсацията е в психологическата и биологическата сфера. Внимателно се отнася към физическите дефекти, към телесното изразяване на характера и търси функционалното единство на ума и емоциите с телесния език.

 

К.Г. Юнг не се е фокусирал върху тялото и много малко е писал за  телесната експресия. Независимо от това, създадената психология от него е такава, че последователите му са я развивали в различни направления в т.ч. и в направлението на телесния анализ и терапията чрез танца. Напр. в 20-те години на миналия век юнгианците са практикували дихателна терапия и това, което става по-късно днес се нарича сензитивен тренинг.

 

В. Райх прави опит  да съотнесе класичесия психоанализ с натуралистичната философия, с физиката, с биологията, с такива новопоявили се понятия във физиката като енергия, сила, поле, свързаност. Той разсъждава върху т.нар. “полова енергия” (ученик на З. Фройд),  но и въобще върху енергийните запаси и възможности на организма на човека.

 

В. Райх анализира човешкия организъм като единство на душа и тяло, на психика и физика и се съсредоточава върху отношението между духовно и материално. Така установява фундаменталния факт, че материалните процеси пораждат новообразувания, които променят психиката и обратно. При това психичните промени имат свой запис не извън човека, а се записват вътре в него- на език и промени вътре в организма. Така причинна зависимост между тялото и душата в двете й посоки позволява да се променя психичното чрез материално въздействие и тялото чрез психично въздействие. Това са основите на райхианството и неорайхианската теория.

 

Фройдистите са обвинявали В. Райх в тези грехове, в които консервативните лекари преди това обвиняват самия Фройд. Но съществуващата по-късно и мощно развиваща се психотерапия е в огромен дълг пред безстрашието на В. Райх. Независимо от много спорни моменти, аналитичната телесно-ориентирана психотерапия и до днес се основава на неговите техники.

 

Проф. Д-р Валдо Бернаскони казва: “В. Райх е човека с гениална интуиция, който оценява важността на тялото и невербалната комуникация и предлага новаторски методи за анализ. Пострайхианците обогатили моите познания са: Дж. С. Перакос., който ме запозна с енергията и енергийните полета; С. Келеман, който ми показа същността на граундинга; А. Лоуен, който ме ориентира към психотерапия, насочена към иновационната система за класификация на характерите.”

 

Често ми задават въпроси: какво е това неорайхианство, не е ли някаккъв компилат, кое е по-различното, какъв е приноса на В. Бернаскони към теорията и практиката на неговите “Учители”?

 

Валдо Бернаскони намира за неоснователно научния процес да застине на нивото, на което е бил в началото на миналия век във Виена. Според него психоаналитичните теории следва да бъдат обект на непрекъснати ревизии, преоценки и преструктуриране, за да са адекватни на новостите, които предлагат антропологията, медицината като цяло,  в частност и неврофизиологията и разбира се тези на психологията. В науката няма място за “вяра”, а научните текстове  макар и с несъмнена стойност не бива да се превръщат в “свещени писания”. С много уважение  и респект към З. Фройд, А. Адлер, К.Г.Юнг, В. Райх, той дръзва и подлага на дискусия сложните теоритични конструкции и дава своя принос, като създава своята “ Терапия на 5-те движения”.

 

Доразработвайки В. Райх и А. Лоуен, Бернаскони развива теорията на прекъсванията в кръга на опита и парламента на характера. Особен принос  са антропологичните му изследвания върху неврозата на властта.

 

За да ви въведа в т. нар. Теория на 5-те движения, реших, че е наложително да ви предложа разбирането за тясната взаимна обвързаност на личността на човека и неговия характер. В литературата се срещат хиляди определения за личността. Валдо Бернаскони приема етруския произход на понятието: ПЕРСУ=маска. Според него личността е тясно свързана с онази част на същността на човека, която той нарича Аз- идеално и която част определя начина, по който индивидът се представя пред външния свят. Освен това тя е също така елемент от дълбинната човешка същност, която е наречена от него Аз- организмично, т.е. част от характеровата структура.

 

Личността или т.нар. маска е отчасти съзнавана от човека, в значителна степен тя се управлява от волята му и често отразява конфликтите, нуждите и смущенията, които съществуват в ядрото на невротичния Аз. Защо това е така? Защото тя се формира при човека когато се оформя Аз-идеално т.е. когато се появяват конвенционалните норми. Те се затвърждават в детето в процеса на еволютивното му развитие чрез поведения, които търсят одобрението и положителната оценка на другите или такива, които са избягващи порицанието от страна на авторитетите.

 

Или тъй като не може еднозначно да се дефинира личността, защото тя отразява и характеровите травми, то Валдо Бернаскони предлага следната формула: Л= характер по стимул. При едно задълбочено изучаване на индивида се забелязва, че маската показва вътрешно-психическите конфликти, които се проявяват при срещата на Аз-организмично с Аз-идеално. Затова съществуващите, но подтиснати, напрежения и страхове в характеровата структура, се отразяват върху поведението и следователно върху начина на реакцията.

 

Важно е да се отбележи, че душевното ни състояние и поведение отразяват конкретния момент, в който се намираме т.е. те са плод на собствената ни проверка на реалността. Личността ни е способна да влезе в ролята, която другите очакват от нас, но ние често сме възпрепятствани от специфичната си ценностна система, а тя е тази, която осъществява директна връзка с нашата дълбинна динамика т.е. с характерът ни. Той пък е този, който определя нашата проверка на реалността. Така конфликтът от срещата на ядрото с маската предопределя езика на нашето тяло.

 

Според неорайхианския подход и език,  личността се явява израз на движението импулс-планиране във всяка ситуация на комуникация, за задоволяване на потребностите или с цел да се придобие определен статус. Тези движения са 5 и обобщават гамата на човешките поведения. Извършването им е в тясна зависимост от типа характеров блокаж и специфичното Аз-идеално на всеки индивид. Често бидейки Хомо невротикус нормалис, в следствие на травми и интроекти сме възпрепятствани да сложим “успешната маска” и това допринася за нашите неуспехи.

 

Това, което следва да се случи в терапевтичния процес е :

 

– Да се възстановят липсаващите маски ( разбирай движения = поведения)

 

– Да се освободят хората от интроектите си

 

– Да проумеят травмите си,  за да се възстанови хармонията в Аза

 

Защо са толкова важни тези движения (поведения)? Защото липсата им пречи на човек да функционира пълноценно и да бъде съответен на собствената си и на тази извън него реалност. Например:

 

– Тези, които не умеят да планират се отличават с фиксирано, маниакално и еднообразно съществуване в света на собствените си фантазии

 

– Липсата на подчинението показва не само материализъм, но в дълбоката си същност е отказ от хранителна и духовна връзка с другия/другите, с които се съотнасяме

 

– Отричането от агресивното поведение говори за изолация и мазохизъм. Дава ни информираност за една изпълнителна, но садистична личност, “личността на изнурения трудещ се”, който е изпълнен с интелектуализми и софизми. Една личност, която се  е превърнала в седалище на т.н. социални стойности и се е отдалечила от първичните импулси

 

– Отказът от съблазняване е отказ от лидерство, страх от неутвърждаване, доминираща интелектуалност и слаб анализ на реалността

 

– Липсата на недоверие на т.нар. проверка на реалността показва незряла, невярваща, инфантилна личност

 

Често зад маската на недоверието обаче ние скриваме стремежа към удоволствието да принадлежим, да бъдем утвъждавани, галени и хранени в широкия смисъл на тези термини. Тогава ежедневните поведения на невротиците се размиват от фалшива скромност, позъорство, похотлива нежност и въздържание. Това се получава именно, защото характерът ни е този,  който проверява реалността на базата на собствените си екзистенциални проблеми. И тогава вместо да прави избор от 5-те пътя т.е. 5-те движения, той ограничава индивида и не му дава възможност да вижда повече от 3 ( максимум 3). В този смисъл неврозата на съвременния човек черпи енергията си именно от отказа от дадени маски, от блокираните движения, които всъщност са прекъснати.

 

Ето и другия принос на Валдо Бернаскони – т.нар. кръг на опита в теорията му за прекъсване на опита. Теоретично само идеалния организмичен Аз извървява целия кръг на опита без прекъсване. Опитът на нашите невротични Азове, бидейки характери е друг. Не се достига до края, защото страховете, които населяват характера не позволяват отпускането, а действието е принудително. Мускулните сегменти не изживяват никога пълно отпускане и “системата ни” остава напрегната.

 

Следват паталогични поведения на Аза и болести, където Азът по алогичен, несъзнаван път иска да възвърне собственото си право на удоволствие. И още – “ползата от болестта”. На болният всичко е позволено: погалват го, утвърждват го, сбъдва мечтата си да бъде център на внимание в една насилена реалност.

 

Валдо Бернаскони добавя- никой човек не носи в себе си един чист характер, защото нашата култура променя всеки по различен начин и в различна степен. Характерът се явява сбор от психическите, моралните и поведенческите черти, които определят индивидуалността му,  т.е. сборът от всички травми, претърпени от Аза, в хода на собствената му еволюция. Затова той оприличава характера на парламент, съставен от 5 партии, едната от които държи абсолютното или относителното мнозинство и е натоварена с ексзистенциалното управление. Партията на мнозинството ръководи и определя  живота ни. Само в ситуации на силен стрес, по пътя на регреса, доминиращият характер отстъпва контрола на онази подхарактерова структура, която най-добре ще успее да посрещне новите събития в живота на Аза.

 

Някой от вас може да попита: какво се случва в този модел на психотерапия? Неорайхианският терапевтичен модел помага на индивида да осъзнае:

 

– Прекъсванията – фантазно какво би могло да се случи

 

– Фонът на тези прекъсвания т.е. отказаните маски, движения

 

– Да осъзнае какво му пречи да ги прави т.е. анализират се интроектите на базата на една правилна, коректна проверка на собствената реалност и разбира се реалността на другия/ другите.

 

– Да бъде с ясното съзнание,  че целта не е да променя характера си, да проумее, че личността му се изразява по начина, по който той се опитва да преодолява характеровата си травмираност

 

– Да овладява, да приема, да експериментира и да прилага нови движения (поведения)

 

Това обаче не се постига с философски размисли. То се случва в сеансите на практическия опит, които трасират пътя от неврозата към свободата вътре в човека. Затова Валдо Бернаскони добавя тези движения и ги разглежда като динамично измерение, което може да се модифицира от неврофизиологична гледна точка, защото са по-близки до емоциите и следователно до характера. Но освен да се модифицират те могат да се заместват с нови, помагайки им да осъществяват физически явления, които след това се анализират и интерпретират.

 

За жалост доста хора разбират движението като чисто физическо, като вид гимнастика. Това е опростенчество, защото което и да е движение започва с една мисъл, с една цел,  която се определя от една потребност .

 

Друг принос на Валдо Бернаскони е това, че продължава антропологичните изследвания на своите учители върху неврозата на властта. Той разкрива онези механизми в социума, които изискват от индивида и обществото като цяло да се вписват в определени формати и граници. Тази ограниченост убива виталността и творчеството, за да поддържа нагласата към метаудоволствието за сметка на задоволяването на естествените човешки потребности.

 

Забележителна за мене е отстояваната от него позиция, че няма добри и лоши школи, няма предопределени “работещи” техники за определена симптоматика, няма рецепти и строги конструкти. Според него няма терапия, има психотерапевти! Успешни са тези, които са се отървали от “истините”, а търсят да ги откриват в собствената си практика.

 

Телесният подход в консултирането и психотерапията се установява като водещ в последните години. Понастоящем съществуват около 52  института с обучаващи програми в Европа и Северна Америка, въпреки че включването на тялото в разбирането за психологическото развитие личността е относително ново. Телесно-ориентираните подходи изискват допълнителни и по-ясни етически стандарти от вече установените, тъй като съществува специфика на докосването и на личните граници.

 

Телесната психотерапия извежда в степента на съзнанието такива аспекти на скрития безсъзнателен процес, които протичат между клиента и терапевта, които са неразличими или сложни за опознаване във вербалната терапия. Истината е, че в телесната терапия може да се влезе без да се включва реалното докосване. Например: когато терапевтът моли клиента да осъзнае своето дишане, както и в случаите, когато се моли клиента да усили наличните напрежения и да отпусне  (разхлаби) конкретни области от тялото. Сложни са тези случаи в психотерапията, в които се използва докосване. Това изисква голяма предпазливост и убеденост в пълното съблюдаване на етическите моменти. Тук става дума за етика в най – широк смисъл на думата. Европейската асоциация на телесните психотерапевти е създала практически стандарти, етически кодове, определения за телесна психотерапия и критерии за компетентността на терапевтите. Те напомнят за това, че смисълът на телесната терапия следва да е по-ясен,  както и за това да се замислим за сферата на използването й.

 

По-непосредственото включване на тялото в терапевтичния процес, особено чрез докосване, може да засяга сексуалността и проблема с границите. Затова докосванията следва да са точни, ясни и твърди. Продължителността им зависи от целесъобразността на въздействието, а местата са определени от т. нар. мускулни брони по В. Райх. Недопустими са докосвания на някакви еротични зони, както и докосвания без предварителна договореност с клента т.е. получено съгласие от клента за докосвания.

 

Психотелесният терапевт следва да притежава умения за разпознаване границите на клиента и собствените си граници. Физическата (кожата), енергетийната (извън пределите на физическото тяло или т. нар. “енергитийно поле”) и междуличностната – често клентът започва да съзнава своята чувствителност към този тип граница и тя за него е нова и понякога дори  неудобна, което налага така да се ръководи процеса, че обкръжението на клиента да бъде терапевтично безопасно.

 

Тези особености на границите, както и за да се получи подходящ терапевтичен отговор, налагат необходимостта повече отколкото при другите терапевтични подходи да се обяснява на клиента теоритическата и практическата природа на произтичащия процес.

 

В този смисъл опитът за работа на самия терапевт е от първостепенно значение. В сферата на телесната психотерапия има много добросъвестно настроени психотерапевти, които интуитивно са избрали за себе си различни подходи. За вербалните терапевти физическата и междуличностните граници естествено имат значение, но те обръщат малко внимание или изобщо не разглеждат енергетийната граница. Истината е, че и едните, и другите, поравно често се въвличат в енергетиен контакт от смесен тип, но дори и не подозират това. За да се замисли терапевтът следва да усеща собствената си отговорност, да притежава опит, а това предполага добре развита под прилежно ръководство база в тази област. Тогава няма да се извършват неетични постъпки, независимо от добрите намерения. Знанието за това кога и как да се въздейства на клиента, за да не го натовариш, но все пак да му помогнеш да генерира ресурси е необходимо, за да се пренастроят преживяванията на позитивна реалност. Това знание се основава на развитието на теоретичната база, на добрия тренинг и на супервизия, в резултат на което се конструира успешната карта за терапевтично пътешествие.

 

Успешен е онзи психотерапевт, който непрекъснато развива умението си да свързва своя Аз с реалността на другия, а не с ролята му. Този, който дава  и получава естественост, а не играе емпатия, терапевт  който е надживял собствените си страхове от хармонията със самия себеси.

Реалността е:  “Да бъда свободен докато и ти си свободен

 

Да се виждам и да те виждам

 

Да бъда със, не вътре в твоето Аз”

 

Така терапията става живот, в който Аз- терапевтът и Ти-пациентът преоткриваме нашата репресирана реалност, учим се да осъзнаваме нашите потребности и да ги привеждаме в движение!