Теория на петте движения
проф. Валдо БернаскониХудожник на картините в този раздел: Илияна Атанасова.
От райхианската школа се научих да разбирам езика на тялото и да различавам свободните движения от подтиснатите и блокираните.
Тръгнах от Вилхелм Райх, чиято гениалност е несъмнена, за да се придвижа към вътрешността на движението и енергията.
През 1949 г. Райх, предполагайки, че крайната точка, до която може да достигне здравата емоционалност е пълната оргазмична потентност, пише: “…поведението, което поражда оргазмичния рефлекс, е идентично на двигателния израз на отдаването, отпускането”. Човекът, който току що прекрачи прага на третото хилядолетие, е открил секса в най-болестните му и перверзни аспекти, но още не се е научил да се отдава, да се отпуска, да се доверява на себе си и на другия: научил се е да се чука, а не да се люби! Затова сексуалният му акт не води до презареждане, до физическото усещане за отпускане и отдаване, до дистенцията post-coitum.
Обществото на третото хилядолетие е просмукано от секс, прави секс. Тресе се яко в оргазъм, но по един технически, стерилен начин, нещо като сексуално “бързо хранене”. Обзето от френетичното търсене на власт над “ти”, то е забравило любовта – единственото условие, при което се реализира и тоталното физическо отпускане, а следователно и организмичността.
Днес, между партньорите, много по-често наблюдаваме сблъсъци, отколкото истинска среща. Фронтовете са здраво циментирани (може би следствие от `68 г.!). Мъжът и жената се насилват да изглеждат различни, еманципирани, обратно на техните фантазии, които по време на аналитичната терапия се разкриват винаги отчаяно монотонни и реакционистки. Живеят в света на изглеждането, а не на същността. Живеят в едно общество на парадокса, общество, което забранява отпускането и отдаването на чувствата и емоциите, а рекламира използването на тялото като сексуален инструмент.
Елементарните движения
Изглежда, че някакъв странен imprinting пречи на мъжа и жената от третото хилядолетие да изпълняват елементарните движения: сънуване с отворени очи, подчинение, съблазняване, агресия, недоверие – движения, които освен това са и свойствени за поведението на всички бозайници. Но вече достатъчно дълго описвах “нечистотиите”, с които е пълна нашата култура, глупостта на хомо невротикус нормалис и свойствените му екзистенциални модели.
Роб във вериги, които сам си е изковал, взел на заем един морал и етика, които не са негови собствени (но функционални за властовата невроза, която го е заклещила в менгемето си), той се лута побеснял или блажено недоумяващ в зоната на Не-Природата, на не-природното. Движи се като че ли елементарните движения, присъщи на човешкото Аз, не съществуват. Той е фиксиран, конструиран, нехармоничен. Енергията му е заточена в черепната кутия и не тече свободно към крайниците, към гениталиите, сърцето, корема. Този автомат не знае, че: “…нашата индивидуалност е нашият ритъм на пулсация, отношението към собствената ни тежест, кръстосаният диалог с нас самите и другите, моделите ни на дишане, моделите ни на действие, нашите сънища и любови; че качеството на нашите тъкани и органи е декларация за нашата пулсираща индивидуалност и че именно тази наша пулсация предопределя начина, по който възприемаме самите себе си и нашия свят, създаването на ценностите ни, потребностите ни, изборите ни и че личността, чиито тъкани и структури не са подвижни и вибриращи, ще чувства света като по-силен от нея, ще го възприема като заплашващ или със задоволство ще го приема като протективен”(1).
До 1923 година темите за нагоните и сублимацията са били единствените цели, признати от аналитичната психотерапия, така че въпросът откъде неврозата черпи силите си, остава дълго време без отговор.
Едва с появата на В. Райх от океана на динамичната психология изплува понятието енергия. Райхианската гледна точка към етиопатогенезата на неврозата, макар и да остава фокусирана върху прекъсването на оргазмичния рефлекс, отваря вратата и към анализа на енергийните пулсации:
“…ако преди се смяташе, че обяснението на нервните болести при човека може да се търси в неговия Едипов комплекс, то днес тази теза, макар и да не е анулирана, се възприема като относителна.
Конфликтът между родител и дете става патогенен само когато сексуалната икономия (или емоционална, или чувствена – б.а.) при детето е смутена. Това дава начало на следващо вътрешно разстройство на способността да се организира по здрав начин либидонозната енергия в зряла възраст . Следователно неврозата черпи енергията си от блокирането на сексуално-гениталната енергия. По този начин акцентът се измества от опита към икономията на вегетативната енергия” (В. Райх, 1934 г.).
“Вегетативните течения”, “срещани” от Райх по време на неговата работа върху анализ на характера и експерименти със сексуалността, го водят до откритието на “оргона”, който за него е в началото на всичко, разковничето на живота, а именно – енергията.
Нямам намерение, особено в този труд, да навлизам по-дълбоко в генезиса на биоенергията, но смятам все пак, че е полезно да задълбочим анализа на енергията на живите същества.
Теоретичната предпоставка, на която стъпва Теория на петте движения, се свежда до равенството:
Енергия = движение
Живото същество е движеща се енергия, а подвижността на енергията е в основата на произхода на движението. В живите организми доминират две антагонистични функции: контракцията и дистенцията.
В ерготропната фаза (или контракция) енергията се разпростира от ядрото към периферията като позволява контакта на живото същество с външния свят (Аз-Ти-Аз).
(1) С. Келеман, “Тялото е огледало на душата”, CELUC Libri, 1979.
В трофотропната фаза (или дистенция) енергията се задържа в ядрото и периферията се увива около него: това е нарцистично измерение, наслаждаване на удоволствието (Аз-Аз).
Дистенцията и контракцията са допълващи се моменти: “фиксацията” или принудителното повтаряне на едната или другата фаза са типични за енергетичното задръстване, т.е. предвестници на болестта или неврозата.
“Моделът” на движението
Всяко биоенергетично движение в природата има своя цел, към която е насочено и тази цел трябва да задоволява някаква специфична потребност. Елементарните или първични потребности на Живото същество са:
- Хранителна потребност
- Сензорна потребност
- Сексуална потребност
- Потребност от утвърждаване
- Потребност от принадлежност
От задоволяването или не на една потребност зависят чувствата на радост/болка. Природата на енергийните пулсации не предвижда фиксацията –състояние на болка и задържане, а флуидността на движението, в зависимост от възприеманата реалност, така че:
- Задоволяването на хранителната потребност може да се осъществи по няколко начина: от майчината гръд (движението подчинение), чрез лов (движението агресия) или чрез спечелването на водача на стадото (движението съблазняване).
- Задоволяването на сензорната потребност е възможно на основата на първичното доверие в Ти-обект на отношение (движението подчинение) и се конкретизира в не-сексуалния контакт между Аз и Ти.
- Задоволяването на сексуалната потребност предвижда временното завладяване на Ти-цел, чрез движението съблазняване или инструменталното подчинение.
- Задоволяването на потребностите от утвърждаване и принадлежност се осъществява чрез движенията съблазняване и подчинение.
Изборът на движението изисква от индивида една внимателна проверка на реалността, проверка, която може да се осъществи, както ще видим по-нататък, само чрез серия от временни задържания на действието (движението недоверие).
ооОоо
За неорайхианската школа примитивната инстанция, която ръководи живия организъм е Аз-организмично, тази област на Аза, която аз поставям на мястото на Фройдовото То. Докато за Фройд То е синоним на разрушение и аморалност, Аз-организмично е живот, спонтанно и хармонично движение, израстване и природност. Една биофункционална психо-телесна механика, която не се интересува от понятията Добро/Зло, Етика/Морал, а е концентрирана върху благоденствието на организма и психичната хармония.
Хармонията е свободно протичане
на движението, насочено към задоволяването
на потребностите на единството душа-тяло.
Но в тази “ера на маски” и псевдо-стойности не трябва да се учудваме, че “монофиксираните” изведнъж се превръщат в статус-символ за имитиране.
Стойностите, върху които се монофиксира “малкият човек” (този с макро-идеалите, но с микро-оргазми и микро-осъзнатост), който папагалски повтаря онези толкова далечни от неговата хармония “бла-бла-бла”, на които някой го е учил, са често цитирани: да имаш, да търсиш статус, да изглеждаш. С две думи: всичко противоположно на това, което майката Природа му казва.
Тогава енергията му се задръства и следва тревожност, страх, депресия. А когато болестта или невротичната патология стигне до кулминационната си точка, се опитва с помощта на психотерапията да преоткрие и възстанови изгубените си възможности.
Днес “малкият човек” иска да си възвърне движенията, които някога е изоставил, за да се хареса на едни несъществуващи в природата закони!
Движението в терапията
Когато в терапевтичната диада престанат да съществуват задължителното прилагане на свободните асоциации и да се търси сублимацията, когато транслацията (или трансферът) престане да се преживява като патологичен елемент, а като опит на Аз-организмично да допълни прекъснатите движения, когато терапевтът е готов да се откаже от претенциите си за “статус” и влиза във взаимодействие от типа “човек-човек” във връзката си с пациента, тогава се отварят вратите към свободното изразяване на същността на индивида и постепенно се възраждат движенията.
Моите терапевтични възгледи се основават на предположението, че на всяко човешко същество е присъща способността да прилага всички движения.
За мен не съществува слаб човек, ощетен, по-малко надарен или по-низш. При невротика една част от движенията са само дезактивирани от известно време, замразени във физиката му и свързани с мрачни фантазии. След преодоляване на първоначалното недоверие, той се потяпа в истинското движение и преоткрива удоволствието да бъде едно цяло със собствения си организъм. Тогава истински изживява Удоволствието: победата на Аз-организмично над натрупаните в Аз-идеално интроекти и над вкоренените във ВМН травми!
Норма и емоционална чума
“Терминът емоционална чума няма негативно значение. Не се отнася до осъзната злонамереност, морална или биологична деградация, неморалност и т.н. Един организъм, на който от рождението е отнето правото на естествено движение, развива изкуствени форми на придвижване….Една съществена черта за типичните за емоционалната чума реакции се състои в това, че действието и мотивацията за действието никога не съвпадат. Истинският мотив е скрит и действието се оправдава с един привиден мотив….Можем да определим като емоционална чума онова човешко поведение, което въз основа на една биопатологична характерова структура, се проявява в междуличностните отношения (социални и в съответните институции) по един организиран, типичен начин.”(В. Райх)
Райх е бил добър пророк, когато през 40-те години на миналия век, е видял в лицето на емоционалната чума, онази пандемия на злото, която по-късно ще зарази целия или почти целия човешки вид. Днес, ние, които толкова говорим за свобода, не си даваме сметка, че цялото ни поведение е типизирано, норматирано, стереотипно, несвободно.
Дори “ненормалността” следва предопределени схеми. Това е “чумата”. Следователно, когато говорим на нашия пациент за “нормалност”, той я бърка с “норма” (“така се прави”, “всички така постъпват”).
Затова в началото той не се доверява на този, който му предлага и го кани да го поведе по пътя на биофункционалната хармония, за да преразгледат изцяло структурата на неговото съществуване: “Казали са ми, че се прави така!” за него обикновено е равносилно на “Нормално е!”. Той не си дава сметка, че самото търсене на “нормалността” е вече само по себе си патологично.
Само когато успее да си възвърне необходимата самооценка и се освободи от игото на “нормата”, той ще е в състояние да замести с хармонични реакции своя болен екзистенциален модел, абстрактен, объркан и нереален. Тогава ще е в състояние да “разглоби” своя бастион, изграден от чумави морализми и да навлезе с естествените движения във връзката Аз-Ти-Аз.
“Индивидът, който носи броня, не осъзнава наличието й. Когато се опитаме да му я опишем с думи, в по-голямата част от случаите той не разбира за какво изобщо става дума.” (В. Райх)
За двайсет и пет години терапевтична практика често си спомнях тези думи на Райх, особено когато реших да изоставя сигурните подпори на ортодоксалната анализа (анализ на характера) и рискувах да тръгна по нов път към дълбините на човешката душа.
Петте движения
Както вече видяхме движението е естественият отговор на организма на появата на някаква потребност.
За да избегна трудностите в разбирането от страна на тези, които Райх нарича “емоционално (а следователно и интелектуално) бронирани”, аз се опитах да конструирам описателен модел на всяко едно отделно движение. Този модел е синтез на движението на енергията и задействането на блокажите, неврофизиологията и прагматиката на комуникацията, характерна за всяко едно специфично движение.
Когато движението е биофункционално и се проявява пред външния свят, съобразено и със социоикономичността (контекста), когато Азът преодолява интроектите и характеровите блокажи, които възпрепятстват движението, тогава се осъществява единството на душа и тяло, на фантазия и действие.
Да припомним биомеханиката на движението:
– в Аза се появява една потребност;
– примитивните области в Аза го подготвят за движение, подходящо за задоволяване на появилата се потребност;
– от физиологична гледна точка наблюдаваме мобилизация на мускулните групи, необходими за извършване на движението;
– следва действието – движение към обекта-цел;
– и накрая – задоволяване на потребността и дистенция (на мускулните групи).
Движението никога не е хаотично. Напротив, резултат е на едно акуратно действие и е функционално на достигането на целта, т.е. задоволяването на потребността или на дистенцията на Аза.
Хармоничното движение въвлича Аза в неговата цялост и се превръща в стойка, поглед, тон на гласа, модулация на дишането, бледност или руменина. Обхваща всички дейности в живия организъм: сърдечен ритъм, кръвообръщение, активност на жлезите и т.н.
Когато по време на терапията пациентът се сблъска с блокажите, които възпрепятстват движението, от “мускулната броня” изплуват образи и страхове, които са “управлявали” мисленето му, изпъкват опорните стълбове, на които се крепи неврозата му. Появяват се лица и ситуации и се разкъсва обвивката, която го е задържала в безсилието и болестта. Неговата жива същност, подтисната и приспана досега, се събужда с нова сила.
Този процес е съпроводен с болезнени преживявания. Но преоткритата виталност позволява смелото посрещане на множество идиосинкразии, фиксации, негативни черти, които са го довели до болестта.
Често по време на терапията изплува подтиснатият гняв, омразата към силния и накрая желанието за получаване и даване на любов, принадлежност, утвърждаване. И само когато се е освободил от принудителните морализми, травматични спомени и интроекти, индивидът ще е в състояние да се наслади на единството душа-тяло, да установи хармонични взаимоотношения в динамиката Аз-Ти-Аз и да изпита екстаза от това да се чувства уникален и неповторим, от това, че е жив!
ПЪРВО ДВИЖЕНИЕ: планиране
Динамика: планиране на едно специфично движение в определен социален контекст. Абстрахиране от настоящето или изместване на действието на сцената на бъдещето. Проверка на реалността.
Енергия: енергетично натоварен център, слабо ерогенизирана периферия; оскъдно разпространение на енергията към външния свят; връзка Аз-Аз. Симпатикотония или парасимпатикотония в зависимост от менталните образи.
Блокажи: окулярен сегмент (окципитален мускул-тилен, фронтален мускул-челен(повдига веждите и набръчква челото), темпорален- слепоочен, супрацилиарен мускул-надвежден, орбикуларен мускул на клепачите-затваряч на окото, очна ябълка, мускули повдигачи на ноздрите и горната устна).
Функция: биоикономична изолация на Аза от заобикалящия свят; затваряне към стимулите, произтичащи от външната среда;
защитна бягство на Аза от реалността и потапяне в света на магичното/мистичното, в който всичко е възможно; избягване на недвусмислената реалност, както физическа, така и емоционална.
Поглед: отсъстващ, непроницаем, далечен, студен, откъснат, стъклен, празен.
Глас: недиференциран.
Стойка: затворена, некомуникираща.
Фантазия: “… аз съм моята мисъл!”.
Фиксации: фиксацията в І движение е характерна за личностовите разстройства, нарцисизма, аутизма, шизоидията.
Понятието “планиране” е противоположно на патологичната спонтанност: “… спонтанност не означава да правим каквото си поискаме, в който си поискаме момент, на което си поискаме място, по който поискаме начин, с който и да било. Това би било патологична спонтанност” (2).
(2) J.L. Moreno, “Gruppenpsychotherapie und Psychodrama”, Ed.G.Thieme, Stuttgart.
Планирането е търсене на адекватен отговор на дадена принципно нова ситуация. То е и движението, необходимо за създаването на алтернативни сценарии, чрез които да се посрещат вече преживени, но приключили неудовлетворително ситуации.
Обратно на аутистичното и психотично бягства, при които Азът задоволява във фантазията си всяка потребност и избягва по този начин да навлиза в емоционално опасни ситуации, планирането предвижда:
- Анализ на недвусмислената реалност в зависимост от възможностите за задоволяване на потребностите на Аза, а следователно и
- умствената представа (или визуализацията) на едно движение, насочено към “завладяването” на Ти-цел (обект или субект) в някакъв специфичен контекст.
Четири са елементите, които си взаимодействат в процеса на планиране:
– генетичната памет: дълбоките ядра на “чекмеджето на мисълта” (3) са седалище на генетичната или организмичната памет на Аза. В ситуации на заплаха или на краен стрес организмът реагира по инстинктивни начини (движения) – бягство или атака (или съответните им невротични еквиваленти: паника, страх или блокаж на движението -да “се правиш на умрял”, невроконверсии или хистерични конверсии, епилепсия(4) или регресия);
– историческата памет: благодарение на историческата памет, свойствена на ВМН и Аз-идеално, Азът се опитва да избегне, веднъж преживени като вредни или болезнени опити в срещата си с външната среда и напротив – прибягва до реакционни механизми и се опитва натрапливо да налага движения, които в миналото са довели до радостни изживявания или са помогнали да се избегнат негативни такива;
– недвусмислената реалност, която е лишена от ценностни съждения, се основава на физическите особености на обекта/субекта и не зависи от субективния опит на Аза по отношение на самия обект. Интегрирането на недвусмислената реалност в съзнанието е началото на една новаторска революционна, гледна точка, на един нов сценарий, на който да се опре израстването на Аза;
– двусмислената реалност се свързва с историческата памет на Аза (ВМН и Аз-идеално) и е просмукана от морални и етични норми, както и преживявания (ценности), свързани с една или друга ситуация. Тя се основава на предразсъдъка и е индиректно отговорна за невротичните или психотични смущения, т.е. за погрешната преценка на реалността. Моралният или етичен импринтинг, присъщ на двусмислената реалност освен това е отговорен за чувството за вина и хроничното подтискане на действието.
(3) Вж. главата “Теория на чекмеджетата”.
(4) Leopold Szondi, “Lehrbuch der experimentallen Triebdiagnostik”,Bd. 1, Ed. Hans Huber, Wien.
Това са факторите, управляващи движението планиране. Само едно емоционално зряло Аз би могло да избира сред хаоса от информации, водещия към хармонията път.
Властова невроза, характерови подтискания, интроекти.
Действието се оформя най-напред във фантазията: във въображаемия диалог между Аза, потребността и външната среда (или Ти-цел). Но въображението на хомо невротикус нормалис е една бездънна яма, пълна с “ако…”, ”но…”, ”бих искал, но не мога!”. Всички те са отражение на една властова култура, която дава предимство на социалния статус пред удоволствието.
Хилядолетни доктрини и абсурдни поведенчески кодекси, последици от табута, подкрепяни от мощни тотеми, налудничави и неикономични възпитателни модели, които поставят мнението на другия над собственото усещане за добро и зло, дезинформация, разпространявана от модерни шарлатани и средства за масова комуникация, които възхваляват криворазбрания снобизъм и трагичните отклонения от природното, закони, които отричат здравото епикурейство – всичко това, изброено до тук, че и още отгоре, преминава през главата на днешния човек, докато планира. Резултатът е едно абсурдно чувство за безпомощност: “бих искал, но не мога!”. По този начин първото движение – планиране, което би трябвало да отвори пътя към удоволствието, се превръща в повод за вътрешни конфликти и фрустрация.
ооОоо
Реалността би могла и да отхвърли задоволяването на една потребност, когато съставните и елементи се окажат неподходящи за това. Но при хомо невротикус нормалис за съжаление не недвусмислената реалност парира тръгването към света, а странните интелектуализации, проекции и фантазии за загуба на власт блокират действието. Те отключват задържащите механизми и следователно се настаняват като пречка между потребност и дистенция.
Когато недвусмислената реалност “забрани” достъпа до дистенция, Азът изживява кратък опит на фрустрация и се насочва към други цели, други реалности, за да открие тези, които ще му позволят достъпа до удоволствие.
Но за нашия хомо невротикус нормалис състоянието на фрустрация е константа, то е лайтмотив, който го придружава през целия път на бедното му съществувание и го прави садистичен, импотентен, колеблив, амбивалентен. В тази атмосфера на подтисната омраза, той зачева децата си, които ще зарине с играчки, но не и с милувки.
ВТОРО ДВИЖЕНИЕ: подчинение
Динамика: първично доверие в Ти-обект на отношение, следователно отдаване (да се оставиш в ръцете на Ти-то). Предразположение към проникване (готовност да се откриеш в най-широкия смисъл на думата). Биоикономична регресия. Търсене на място в йерархията на стадото чрез проверка на недвусмислената реалност. Хранене. Вкопчване (доверие) в Ти-обект на отношение, бил той обект или субект.
Енергия: протича от центъра към периферията (ерогенизирана периферия); слабо разпространение към външния свят; връзка Аз -Ти(недиференцирано)-Аз.
Блокажи: орален сегмент (масетери-дъвкателни мускули, орбикуларен мускул на устата-затваряч на устата, квадратен ментален мускул-на брадичката, долен подезичен мускул, стернохиоиден мускул, стерноклеидомастоиден мускул, сплениус-в областта на гръбначния стълб от VII шиен до VI гръден прешлен (движи главата и шията), елеватор на лопатката (повдига я), среден стълбест мускул, горен трапецовиден мускул – в областта на шията).
Функции: биоикономична вкопчване в Ти-цел (първично доверие); хранене в широкия смисъл;
Защитна вкопчване в едно идеализирано Ти, една идея, бог или идеология; интелектуално отношение, афизичен контакт с външния свят (бягство от емоционалната реалност чрез интелектуални защити).
Поглед: първоначално умолителен, “отдолу нагоре”, влажен и накрая- радостен (радост от отдаването и получаването).
Глас: първоначално умоляващ, подчинен, емоционално и чувствено оцветен, накрая – дълбок, отпуснат.
Стойка: на “затворената скоба”(5), свита.
Фантазия: “…имам нужда от твоята помощ, от твоята подкрепа!”
Фиксации: фиксацията във второто движение е индикатор за разстройства, типични за оралния характер (от депресия до мания, хиперконсумативни разстройства, болестно интелектуализиране, псевдология, личностови разстройства (от тип Б)(6).
(5) Бернаскони В.А./Валенцано Д., “Властта на комуникацията”, Изд- Gli Archi, 1987, София, 1996
(6) Вж. DSM IV
“Тя успя да се остави, да се отдаде цялата на вълната,… докато изведнъж една сладка конвулсивна тръпка премина през всяка нейна жива клетка. В този момент тя само консумираше удоволствие и беше разтворена. Разтвори се, не съществуваше повече. Жената в нея се беше родила”.
(Лаурънс, “Лейди Четърли”).
Да се изгубиш в Ти-то. Да се оставиш в ръцете му: да се довериш, да обичаш без резерви, да се срещнеш с тъмнината, от която се ражда светлината. Да се вкопчиш, да се довериш, да потънеш, да се вдетиниш за миг, да изпиташ отново онова усещане, което някога си имал в ръцете на мама, да бъдеш едно цяло с нея. Това е подчинението: предверието на порастването, на пътя към зрелостта и бъдещето.
Но в нашия свят, в който всичко се свежда до търсенето на власт и слава, който живее в измерението “имам”, подчиненият се възприема като губещ, а подчинението е избягвано движение, почти толкова, колкото и бубоничната чума.
Да се подчиниш? Никога! Убийствен начин за стабилизиране на позициите, на този, който е отгоре и на този отдолу. Така всеки ден се изправяме на барикадите, за да защитаваме нашите реални или измислени права, но прекалено често забравяме задълженията си. Не говоря за задълженията пред Държавата, Църквата, Семейството, а за тези, пред себе си, нашето тяло, нашата вътрешна хармония, нашето Аз. Да, защото подчинението е дълг преди всичко към самите нас: да се подчиним на собствените си потребности, на изискванията на тялото ни, на съзнанието за нашите недостатъци, на страстите ни, на реалните ни лимити. Само след като сме приели превъзходството на тялото ни пред теоремите на интелекта, ще можем да навлезем в територията на чувствата си, на емоционалността и сексуалността си и да се изправим срещу толкова неверни интроектирани схеми. Само тогава бихме могли истински да се подчиним на Ти-цел и да се “нахраним”, възстановим и пораснем в ръцете му.
Този, който не се доверява на посланията на тялото си, не би могъл никога да се довери напълно на никое Ти, но за сметка на това, ще коленичи пред абсурдните изисквания на Нацията, на Школата, които вече са се превърнали в част от неговото Аз, дотолкова, че той наистина ги приема за свои!
В подчинението се съдържа най-пълната дистенция. Командването се преотстъпва на Другия. По този начин преоткриваме онези прекрасни мигове от детството, когато нашето Аз е било слято с това на майка ни. Така възкръсва сигурността. Чувствайки се защитени, си позволяваме да вибрираме в унисон с енергията на нашето Ти-обект на отношение. Тогава забравяме всички разлики и (пре)откриваме способността си да се потопим в доверието. Често в мигове като този присъстваме на възраждането на едно наше Аз, което сме смятали за изгубено.
Когато поставянето в позиция “отдолу” е инструментално (на уж, престорено), говорим за вторично подчинение (по-удачно би било да го наречем недоверие или съблазняване). Това е подчинението – фарс. Уви, това е предпочитано движение от малките човечета, в стремежа им да си завоюват място под слънцето: подмазвачи, предани лакеи, “верни” редници, но винаги готови да убият своя бог за една шепа жълтици или слава!
Истинското подчинение е движение, присъщо на хармоничния човек, който вярва в собствените си ресурси, вторичното подчинение е квинтесенцията на макиавелизма.
“Механизмът “ без подчинение няма мир” е форма на някакво условно подкрепление. С други думи: доминиращият подкрепя подчинения с приятелски жест, само ако последният на свой ред го подкрепя подчинявайки се, т.е. признавайки разликата в ранга. Всеки вид, при който има йерархия, си е изработил специфични сигнали с тази цел, подобни на войнишкия поздрав към командира. Войникът, който забрави да изпълни този ритуал, скоро ще открие, че механизмът на условното подкрепление е гръбнакът на всяка йерархична система.
Съществуването на този механизъм е главен аргумент срещу съществуващото мнение, че йерархичният ред е само една скала на доминирането. Ситуацията е по-сложна: йерархията свързва индивидите по между им чрез нещо като пакт на лоялността.
Както отбелязва Рудолф Шенкел, по отношение на йерархичните сигнали при вълците, подчинението не е нищо друго, освен усилието на долустоящият да постигне социална интеграция (…).
При шимпанзетата отбиването на малкото започва около четиригодишната му възраст като майката го заплашва, отблъсква на страни, покрива гърдите си с ръка. На това малкото реагира с рев, плаче почти с човешки глас, а понякога изпада направо в яростни изблици, по време на които крещи и се гърчи като че ли умира.
При тези случаи майката се смилява и му позволява за успокоение да я прегърне при условие, че малкото ще държи устата си затворена и далеч от зърната й. (Идва ми спонтанно да запитам: колко хора продължават да “сучат”, въпреки, че отдавна са на зряла възраст? И колко майки се чувстват доволни, когато детето им, вече на около трийсет години, иска все още (метафорично) да бъде кърмено? – б.а.)
Като се има предвид колко важна фигура е майката, фигура, от която малкото продължава да зависи години след отбиването, тя не бива да игнорира проблема. Заплахите и отхвърлянето трябва да бъдат приети и по този начин ще се развие (именно чрез подчинението –б.а.) един нов тип връзка с майчината топлина, обусловена от поведението на малкото” (7).
Кога малките в нашия човешки вид губят способността си да се молят, да бъдат “отдолу”? Може би на две или три години. А може би спираме да се подчиняваме и още по-рано, когато осъзнаем, че да бъдем “долу” в нашата култура означава да изгубим властта. На нашите географски ширини се смята за по-важно (и никога няма да се уморя да го повтарям!) да изглеждаш, отколкото да бъдеш някой!
Не е вярно следователно, че обществото е съставено от какви да е хора! То е съставено от някоисти! Много, прекалено много неща сме обърнали надолу с главата! Интроектите ръководят Аза. Важно е да бъдеш някой! А за да бъдеш този някой, са нужни много жертви: “Бъди силен!, “Не се страхувай от никого!”, “Не се отпускай!”, “Докажи, че си някой!”, “Не прекланяй глава!”, “Покажи, че не си
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
(7) F. De Waal, “Far la pace tra le scimmie”, Ed. Rizzoli.
безгръбначно и имаш здрав гръб!” (това важи и за мъжете, и за жените), “Да не би да искаш да си в краката на този или онзи???!!!”. Това са новите заповеди! И няма защо да се чудим, че роденият от тази култура човек, не знае дори да се подчинява на реалността и да приема неизбежното. Нека не се питаме тогава защо вместо да приеме своята относителна подчиненост, той предпочита да живее в една вечна двусмислица. Двусмисленост, която хвърля сянка върху отношенията между индивидите, при които комуникирането е станало алогично, заобиколно, а не прозрачно и честно. Двусмисленост, която профанизира отношенията майка-дете, която прерязва нишката на любовта между обичащите се.
Колко невротици не се подчиняват на реалността, представляваща тяхната болест, като приписват проблемите си на стреса, на съдбата-противник, вместо да приемат, че изворът на техните тревоги, страхове, депресии, импотентност, фригидност е другаде – в тяхната неспособност да си разрешат да бадат “нахранени, като се поставят отдолу”, в хроничното им защитно поведение срещу потребностите, в нежеланието им да отстъпят дори на милиметър пред Ти-то. Всъщност само най-здравите индивиди могат да се подчиняват. Болните предпочитат да прибегнат до инструмент за манипулиране на Ти-то – симптома (сега, когато съм болен, всичко ми се полага, горкичкият аз!). Те не признават необходимостта да премоделират цялото си съществуване. И навлизат все по-навътре в блатото на емоционалната чума. И там тържествено плуват!
ТРЕТО ДВИЖЕНИЕ: недоверие
Функция: временно подтискане на действието; проверка на реалността.
Енергия: насочена от центъра към периферията, амбивалентно протичаща към външния свят. Преобладава въпросът: “…да тръгна към или обратно от…?” . Задържане на енергията. Връзка Аз- Ти- Аз.
Блокажи: торакален сегмент (голям гръден мускул, голям кос коремен мускул, който свързва торакалния сегмент с абдоминалния; (анално) – генитален сегмент; среден глутеален мускул, голям глутеален мускул, вастус латералис, голям прав коремен мускул (ингвинална фасция, илиачна фоса), мускули около пубиса, външни генитални органи, лигаментум суспензориум на пениса).
Функция: биоикономична временно задържане на действието, откъсване на мисълта, (която остава критична), от чувствата и отделяне на гениталните органи от емоциите (т.е. от коремната област, тъй като тя реагира на емоците- б.пр.) (недвусмислен анализ на външната реалност).
защитна ригидност, отрицание на чувствата и емоциите. Страх от отпускане, от пенетрация или кастрация (в най-широкия смисъл на термините).
Поглед: от бдителен, изучаващ до пенетриращ, натраплив.
Глас: от глух до креслив.
Стойка: напрегната, ригидна. Неподвижен гръден кош.
Фантазия: “… трябва да се справям сам!”.
Докато всяко друго движение е флуидно и се конкретизира в доближаване на целта, то третото движение, което в животинския свят се свежда до един миг, необходим за проверка на реалността (след който следват атака или бягство), при човека се превръща в житейска константа. Хилядолетна история, пълна с унижения и псевдо-морал са го научили да не се доверява. Между това “да бъде” и “да не бъде” той избира второто. “Да бъдеш” е рисковано. Там е заложен рискът от отхвърляне, от неутвърждаване. Затова днешният човек предпочита тревогата, която се самозахранва в хроничното подтискане на действието. Инхибираният човек живее в една статична, деформирана реалност. Това е светът на фабриката или офиса, на законите, на правилата и на регламентите, на кариерата, на “доброто име”, на славата. Всички те са оставили отпечатък върху начина му на възприемане на реалността. Дори обичта, приятелството, влюбването, всички чувства и емоции, той изживява по регламентиран начин, както офиса и фабриката!
Жив е подтикът към действие в неговото Аз, но също толкова жив е и стахът от загуба на контрол над ситуацията. Тогава във вътрешния му свят се сблъскват желанието да тръгне “към света” и едновременно с това “обратно от света”. Тогава “нашият” човек се изгубва в съмнения. Изследва, но не се доверява. Превърнал се в зрител на живота, той е изгубил контакт със себе си и с реалността. Казали са му какво е добро и какво зло. Учили са го как е правилно и как погрешно да се държи. Показали са му “правия път”. И макар, че тялото му се бунтува, той е човекът с име “Тъй вярно!”. “Тъй вярно!” на Държавата! “Тъй вярно!” на Обществото! “Тъй вярно!” на Църквата! “Тъй вярно!” на съпругата, на шефа, на тъщата. Тъй вярно!
Нещастен, той се залъгва с фантазии за власт и мощ, за удоволствия, като последните в съзнанието му имат смисъла на нарушение на правилото, на престъпление. Цялата му енергия е заточена горе, горе в “парламента на ума”. Този “парламент” винаги ще отрича удоволствието, защото за този “якобински парламент” удоволствието е равно на Злото, на Дявола.
Тогава Азът се изпълва с фантазни образи, които (здраво интроектирани) обитават съзнанието му. Разговаря с тях и се “самоанализира”, представя си за миг, че е изоставил своето реакционно Аз и… изпада в паника. Бяга и намира дистенцията си в теоремите за Доброто и Злото, които му служат за водачи в болното съществуване.
Фиксирането в третото движение е в основата на произхода на тревожните състояния, фобиите, парафилиите, натрапливостите, паническите атаки, сексуалната импотентност и на всички свещени войни, които днешният човек води, за да се почувства поне веднъж победител.
Отвън сигурностите му изглеждат неразбиваеми. Героизъм. Носител на добродетелите на Нацията. Местен патриотизъм. Етноцентризъм. Консерватизъм. Ксенофобия.
В третото движение разцъфтява емоционалната чума. Заразеният от нея умира по време на третото движение. И тази негова смърт подхранва Нацията, Обществото. Герой и жертва и… никога “главен актьор” в собствения си живот.
Колко са далече заразените от истинската проверка на реалноста. Малодушни по собствен избор, те никога не намират куража да произнесат дръзко “да” или “не”. Приковани на кръстопътя, неспособни да изберат посоката: “Накъде ли е Раят?”. Импотентни в изразяването на чувствата си: “какво ли ще си помисли (или помислят) за мен?”. Импотентни по отношение и на умението да се отдадат на любовта: “ще изгубя контрола и после?”.
Онова, което е естествено за света на животните, се оказва проблемно за човешкия свят. Несигурността и раздвоението не му позволяват да използва онези движения, които при едно недвусмислено възприемане на реалността биха го отвели до удоволствието.
Потребностите на организма се сблъскват ежедневно с “общоприетите правила”. И следва компромис: любов (винаги с малко “л”), любов с главата, с мозъка, но не и със сърцето. Гениталното отдаване е забранено, а оргазмът – контролиран. Никога не се оставяй в ръцете на другия (буквално и преносно), не се потапяй до край във връзката. Не! на удоволствието. Ригидност. Сублимация. Фройдова класика: само чрез сублимацията на “дяволските” претенции на организма, човекът достига собствената си пълнота.
Човекът се превръща в Държава, Култура, Църква! Но аз, който съм за хармонията в съществуването, се отвращавам от този “културен човек”.
Аз съм на страната на спонтанността, тук и сега! Отричам Държавата и сливането Човек-Държава, идентифицирането човек-Църква, насилствения съюз Човек-Семейство. Човекът не е договор! Не живее или поне не би трябвало да живее с кодекси и регламенти, а с усещания, страсти и сливане с Ти-то. Животът не е и не може да бъде застой. Животът е движение, а в живеенето се съдържа риска, промяната, загубата, живеенето е радост, но и болка. Който пред радостта предпочита спокойствието, е обречен да съществува вегетирайки. Осъден на статичност. На аморфност. На импотентност!
Третото движение се основава на “теоремите на Лаборит” (8), с когото впрочем дълги години съм си сътрудничил. То е животоспасяващо движение. Това е едно задържане на действието, което при примитивните популации е естествен отговор при непредвидени ситуации, при неприятни усещания и контракция, която трябва да се избегне по възможно най-бързия начин.
(8) Вж. главата “Областите на Аза”.
По различен начин стоят нещата при нашия хомо невротикус нормалис: неговият враг не е отвън, а е вътре в самото му Аз. Враговете са: снобизмът, “интроектираните закони”, страхът от осъждане, задължението да се играе онази роля, която обществото и семейството са одобрили, стремежът да не се излиза от “правия път”, неумението да бъдем!
Системата, която регулира удоволствието е закърняла, а когато ни подтиква към бягство, я игнорираме: доминира подтискането на действието, не-живеенето на този, който наблюдава изтичането на времето през едно таванско прозорче.
ЧЕТВЪРТО ДВИЖЕНИЕ: съблазняване
Динамика: съблазнявам (привличам към себе си Ти-обект на отношение); инструментално подчинение на желанията на “ти” с цел да се постигне задоволяване на дадена потребност.
Енергия: протича от центъра към периферията и оттам към външния свят; връзка Аз-Ти (насочена към временно установяване на контрол над “ти”).
Блокажи: цервикален сегмент (повдигач на лопатката, трапецовиден мускул, стълбест мускул, малък кръгъл мускул, делтовиден мускул ( гръбен),
голям гръбен мускул, мускули на предмишницата и дланта);
абдоминален сегмент (голям кос коремен мускул, голям прав коремен мускул).
Функция: биоикономична превръща “ти” в “център на моята вселена”; временно разделяне на мисълта от чувствата (цервикален блокаж) и на сексуалността от емоциите (абдоминален блокаж) с цел цялото внимание да се центрира върху изискванията на “ти”.
защитна да не се демонстрира пред другия собствената слабост, страхът от самота, да се поддържа лидерството (ролята) във всеки един момент, да се упражнява натиск върху Ти-обект на отношение (властова невроза).
Поглед: хипнотичен, зареден с енергия, съблазняващ, бдителен.
Глас: преди всичко ласкателен и любезен, чувствен или съответен на контекста на ситуацията.
Стойка: отворена, провокативна, привидно сигурна и здрава при мъжа, чувствено-агресивна или псевдо-подчинена при жената (ще съм такава, каквато ти ме искаш!).
Фантазия: “… само чрез властта над Ти мога да постигна организмичното удоволствие!”.
Дистенция: в последващото задоволяване на нарцистичните потребности.
Несъмнено е, че всяка дистенция е опосредствана от едно Ти (връзката Аз-Ти-Аз). Не подлежи на обсъждане и фактът, че само привилегированият достъп до ти-цел може, по един или друг начин, да гарантира достъпа до удоволствие. А начинът за установяване на власт е четвъртото движение: съблазняването.
Ще подчертая, че според мен, нищо на тоя свят не е дадено, по-точно нищо не ми се дава. Всяко нещо си има цена, която трябва да платя. Не съществува алтруизмът. Никога нищо не съм правил, за когото и да било! Никой никога не е правил нещо за мен. Често моето Ти-цел, или аз самият, или най-близките ми съюзници са се възползвали от едно или друго “добро дело”. Но по време на анализа, това “добро дело” винаги се оказва поведение с един от следните мотиви:
А) получаване на някакво утвърждаване,
Б) да си доставя удоволствие,
В) да затвърдя принадлежността си към някакъв микрокосмос,
Г) да избегна някакво чувство за вина, болка или наказание.
Ето защо никога нищо не съм правил за някой Друг. Нито нещо е било направено за мен. Ако в живота си съм постигнал някакъв успех и съм постигал изживяването на дистенцията, т.е. удоволствието, мога да го припиша само на собствената си способност да съблазнявам.
Напълно съзнавам, че написаното по-горе ще подразни моралистично настроения благовъзпитан читател. Но аз не искам да изглеждам добричък, скромен филантроп. Смирен да: самият факт, че се смятам за несъвършен, ме подтиква да се стремя към израстване. И каквото и да казват моралистите, аз искам да бъда честен, прозрачен и съответен на идеите си.
Аз искам власт! Но не с цената на всичко! Искам привилегията да бъда пръв сред равни в моето поле на доминиране. Но уважавам същата амбиция и на другите мъже и жени, които са част от “моята” група на принадлежност. Твърдя, че който е честен, честен до край, не би противоречал на горното. Никой, който познавам или съм познавал, не е копнял с най-интимната си същност да бъде винаги и само “номер две”, освен ако точно тази позиция не му носи своеобразна власт над другите. Но не е популярно да се говори за желанието за власт, а и малко са тези, които познават разликата между принцип на властта и властова невроза. Благоприлично възпитаният се заблуждава с формулата:
СЪБЛАЗНЯВАНЕ = ВЛАСТ = ДИСТЕНЦИЯ
Той предпочита да “подлага и другата си буза”. Да се държи като “добричък” и алтруист, а другите “непокварени” и “благоприлично възпитани” аплодират. Аз отхвърлям тези фалшиви овации. Предпочитам честността. Така, болен от наивен хедонизъм, аз съблазнявам.
Дори голямата енциклопедия “Дзингарели” черпи от извора на емоционалната чума и смело пише: съблазнявам: 1) злонамерено подтикване чрез ласкателство, примамки, заблуждение и измама;2) лаская, примамвам, увъртам се около някого, с цел да постигна сексуални отношения с него; 3) привличам, пленявам. (9)
Бедните ние, които смятахме, че чрез съблазнителното движение, ще можем да срещнем допълващия ни партньор! А ето, че трябва да открием, че сме дяволски изкусители, а горкичките ни партньори са опитни мишки!
Какво, по дяволите, ни разказват! Историята и литературата са препълнени с разкази за безуспешни съблазнявания, сълзи, проляти над образа на любимата (или любимия), които не са отговорили на отправените към тях чувства и въпреки часовете, месеците, годините на упорито ухажване (а, забравих – “ухажването” е допустимо, законно, “съблазняването” е сатанинско!). Латинският корен на “съблазнявам” произлиза етимологично от seducere (отклонявам, водя обратно).
Водя обратно! И така, аз искам да ви “поведа обратно” от “винаги” здравите принципи на чумавия морал, да ви “водя към себе си”. Искам също, ако това е съвместимо със социоикономичността в моята група, да ти отнема това, което ти принадлежи, но знам също и да приемам загубата, ако Ти е по-добър от мен.
Когато партиите съблазняват с невъобразими електорални обещания, когато Държавата съблазнява с цел да запази себе си, когато Църквата съблазнява като ни предлага едно светло отвъдно, (а ние все се държим като смирени овчици), съблазняването е нещо добро. Ако аз съблазнявам, е лошо. Лошо е, защото отклонявам “овчиците” от кошарата на Църквата, на Държавата, на Благовъзпитанието и шутовските Правила. И що за морал е това? Всъщност не ме интересува! Ако тялото ми иска дистенцията и, ако за да се отпусна, трябва да съблазнявам, аз съм в хармония с природата и със себе си.
Съблазняването не е насилие или принуда. Не е “търсене на сексуални отношения”. То е емпатия, търсене на утвърждаване и принадлежност, защото без утвърждаване не може да се задоволи нито една потребност. Следователно “съблазнявам” е “давам, за да получа”! Не може да се съблазнява със заплахи. Съблазняваме като даваме на другия това, което иска от нас. От тази гледна точка съблазняването е био- и социоикономично движение.
По време на съблазняването трябва за момент да анулирам своето аз. Трябва да осъзная какви са потребностите на Ти-цел, да ги задоволя и да получа симпатиите му. За миг по този начин ще имам власт над него и ще задоволя и моите потребности! Тогава идва ред на моята дистенция. Чрез съблазняването се конкретизират съюзите, приятелствата, любовта. Чрез съблазняването се реализира принадлежността, циментират се взаимоотношенията в двойката или групата.
Жалко е само, когато съблазняването се окаже самоцелно! Тогава говорим за фиксация, свойствена на характеровата психопатия и проява на властова невроза.
(9) Според мен първичната функция на съблазняването е привличането, притеглянето към себе си. Но съблазняването изглежда грях. Голямата съблазнителка е курва или нещо още по-долно и низко.
Споменаването на властовата невроза ми напомня, че трябва да изложа и някои мои разсъждения върху темата “двойка”. Двойката, която живее според природния модел, не се поддържа с рекет, садизъм, чувство за вина, агресивност, болести, а със солидарност, взаимодопълване, емпатия, приемане на другостта на другия и реципрочно съблазняване.
Съблазняването е лепилото в двойката. То е признаването тук и сега на моята и твоята потребност. То е постоянно търсене на близост, защото само през твоето удоволствие, през твоето обичане преминава моето удоволствие и моето обичане.
Това е съзнанието, че нищо не ми се полага, че любовта не се самоподхранва, а се заздравява от взаимното утвърждаване, принадлежност, сексуалност и взаимно “хранене”. Следователно трябва да се движа към… трябва да съблазнявам, ако искам и утре да се възползвам от привилегията да бъда с моето “ти”.
ооОоо
Когато на тази планета спре завинаги настъплението на морализаторите, тогава ще преоткрием интимната красота на съблазняването и светът ще бъде по-хубав!
ПЕТО ДВИЖЕНИЕ: агресивност
Динамика: бягство или атака
Енергия: протичаща от центъра към външния свят; периферията пропуска енергията. Силно разпръскване на енергията от Аза към външния свят.
Блокажи: Петото движение се осъществява на два отделни етапа: на зареждането и на експлозията. Между момента на зареждането (активира се гневът и се подготвят за действие всички мускули в живия организъм) и този на експлозията (мускулното напрежение се излива върху целта), Азът има време за анализ на реалността и решение дали да “активира” посоката “атака” или “бягство”.
Функция: биоикономична разрушение, след проверка на недвусмислената реалност (вж. био- и социоикономия на групата), на онези особености на недвусмислената реалност, които се появяват като препятствие между Аза и задоволяването на неговите потребности.
защитна хронично напрежение в Аза, натрупване на енергия, която се превръща в садизъм или мазохизъм.
Поглед: внимателен, агресивен.
Глас: подтиснат, заплашителен, дрезгав.
Стойка: хипертрофична, хищническа, отначало стегната, после гъвкава.
Фантазия: “…за да постигна целта си, трябва да разруша тази реалност!”.
Фиксация: фиксацията в петото движение е характерна за садомазохистичния характер, за депресията
/депресивността е форма на третична агресивност, която се проявява под формата на така наречените подмолни еквиваленти на агресия – например хленчещото поведение – б.пр./.
Жан-Жак Русо е смятал, че злото не е вкоренено в човешкото сърце и че всички беди на човечеството са започнали с появата на цивилизацията. И е бил прав! Злото се ражда в цивилизацията. Ражда се заедно с морала и религията. В природата злото не съществува. Там съществуват био- и социоикономичността. Определящи са равновесието, екологията. В природата нападението не е нещо лошо, то е икономично, полезно. Злодеянието е свойствено на човешкия род, защото той единствено познава удоволствието от садизма.
ооОоо
За да запазя равновесието си, аз съм готов да разруша всичко, което препречва пътя на моето Аз към дистенцията, при условие, че моето движение не се оказва анти-икономично на собственото ми Аз или на системата, към която принадлежа: природна етика!
Но какво е социоикономично и какво – соционегативно? В обществото на хомо невротикус нормалис изглежда, че социоикономично е прикриването, задържането, контролирането. Още малкото дете е принудено да се подчинява на неестествени хигиенични норми като редовен режим на хранене, приемането на дългите интервали между храненията, адаптиране към определен ритъм на изпразване на дебелото черво и пикочния мехур. Така бъдещият възрастен се научава, че “доброто” означава да си подчинен безусловно на волята на другите в ущърб на собствената си естественост и че всъщност природността е нещо лошо. Тогава агресията, която не успява да насочи към външния свят, той насочва навътре към себе си и, за да намери спирачка, която да го предпазва от експлоадиране, приема за свой закона на тотема.
Дефакто, наблюденията на детското развитие показват, че вместо усвояването на определени норми да е съпроводено с отвращение, децата дори чакат те да им бъдат наложени (потребност от принадлежност, формиране на примитивното Аз-идеално). И именно това примитивно Аз-идеално блокира природната тенденция към агресивност.
Ако агресивността бъде подтисната, се наблюдава развиването на тревожност и вторична агресивност (садизъм) или третична агресивност (мазохизъм/депресия). Наблюдава се едно енергетично задръстване, породено от неикономичното задържане на агресивното движение. По този начин се оформя Азът на Каин, който се проявява чрез омраза, гняв, ненавист, завист, войнственост. В Аз-организмично не съществува желанието за водене на война. То не предвижда отмъщението, хегемонията, властта (властова невроза).
В него просто е заложено движението агресия, която може да се прояви на различни нива: вербална агресия, жестове и цялата поредица от физически изразни средства.
Рядко агресивното движение се насочва безразборно към Ти-цел като цялост, а по-скоро срещу някоя негова особеност или тип поведение, което пречи на достигането на удоволствието.
“Цивилизацията на властта” ни е “подарила” законите и съдилищата: “редът” царува. За “реда” агресивността е нецивилизована. “Редът” иска да дресира човешката инстинктивност чрез норми и закони. Но както можем да съдим от ежедневните журналистически хроники, “редът” често фалира.
Подтиснатата агресивност обуславя нашия начин на живот, прави ни недоверчиви, умели укриватели на доказателства, садистични главни герои във взаимоотношенията ни (моралният садизъм не е престъпление, преследвано от законите).
Нашето аз кипи от гняв, ненавист, омраза, но привидно то е “добро”, социализирано!
Учили са ме, че не трябва да искам, а да желая/ от гледна точка на “доброто възпитание” да желаеш не е толкова осъдително, колкото да си искаш/ ; че не трябва да крещя (“…какво ще си помислят съседите?”); че не трябва да обиждам “по-слабия”, дори и той да е най-големия досадник ( и кога всъщност този “слаб” ще се научи да бъде силен, ако всички продължават да се държат с него все едно е скъпа ваза от крехък порцелан?); че жените не бива да бъдат удряни дори и с цвете (дори Господ не е бил толкова нежен с жената на Лот!). И така до края на света! Интроект след интроект! Така се ражда цивилизованият човек. Кастриран! С “помощта” на фалшивата нежност и граждански добродетели губим контакт със собственото си Аз, а като логична последица от това – и хармоничните отношения с Ти-цел.
Движението, водещо към дистенция се оказва невъзможно. Раменете ни се изгърбват, глутеалните мускули (мускулите в седалището, в които се натрупва агресивната енергия- б. Пр.) се вкочаняват в постоянните усилия да задържат и “стискат”. Нашето общество е пълно със сподавени викове, с “добри момчета и момичета”, но със свити на кълбо вътрешности и с “лоши”, които се дрогират. Колкото по ни цивилизоват, толкова по-асоциални ставаме, по-болни и некомуникиращи.
Оставили сме на нашето Аз-идеално задачата да общува с Ти-цел (или с Ние) и това Аз-идеално е станало надменно, високомерно, горделиво. Бих искал все пак да кажа: “Нека най-после изритаме фалшивите елементи, настанили се собственически в нашето Аз!”. Но не мога: би било призоваване към престъпление. Защото нищо, абсолютно нищо не би могло да оправдае агресивността пред осъдителното око на Държавата. Освен ако самата агресивност не е олицетворение на цялата Нация.
ооОоо
Агресивността като компонент на човешката пирода:
“…психолозите, преди всичко Алфред Адлер, винаги са допускали съществуването на борбата за превъзходство или нагона на властта, или желанието за самоутвърждаване; здравият разум, освен това, подсказва, че на един инстинкт от този род би трябвало да се признае същата значимост като на сексуалния инстинкт. Допуска се принципно, че колкото по-назад се връщаме в изследването на детските фантазии, толкова по-голяма е срещаната агресивност. Но е невъзможно да приемем, че целият този агресивен потенциал ще се дължи на фрустрацията, предизвикана от лишението от майчината гръд.
Един общ поглед върху детското развитие показва, че дори и най-нежно отглежданите деца, преминават през една “бунтарска”фаза около третата си година – възраст, по време на която те търсят утвърждаване на собствената си индивидуалност по изключително агресивен начин. В един следващ момент, юношите имат абсолютната потребност от бунт и дори когато няма срещу кого да се бунтуват, те си измислят въображаеми фигури, срещу които да разтоварят гнева си (…)Освен това е важно да отбележим, че никога човечеството нямаше да е направило нови открития, ако човекът не беше нетолерантен към старото и агресивно, настървено устремен към новото”.
(Антъни Стор, “Вероятните сурогати на войната”, Лондон)
Агресивното движение е неотделима част от човешката природа и, както сексуалният инстинкт, може да бъде отклонено към социални цели, но не и отречено:
– Отрицанието на инстинктите (или първичните движения) води като първа последица до задръстване на енергиите в организма, т.е. до психическа или физическа болест.
– В последствие това задръстване се измества и насочва към подтисника и се превръща в социопатни поведения (социо- и бионеикономични).
– Установеният ред се ражда от “хумуса” на индивидуалната фрустрация в обществото на “тъй вярно!” и се просмуква след това във възпитателните модели, т.е. в семейството.
– Напреженията, които се загнездват във взаимоотношенията между членовете на семейството се “ориентират” към разтоварване обикновено върху нарочена за целта жертва или върху онзи член на семейството, който има най-малки възможности да се противопостави на психологическото насилие (отрицание или подтискане на петото движение), което го обрича по този начин на болно съществуване. Болестта в последствие се превръща в причина и резултат от установения семеен “договор” (“…всички сме обединени около грижите за теб!”. Така първоначално разнопосочните напрежения в групата, се насочват в последствие към “контрола” на “жертвата”.
Разбира се, че има много още какво да се напише за агресивното движение. Но смятам, че ако наистина сме заинтригувани от темата, е по-добре са се огледаме около себе си или – още по-добре- да погледнем вътре в себе си и да напишем нашата лична история.
ПСИХОФИЗИОЛОГИЯ НА ПЕТТЕ ДВИЖЕНИЯ:
неорайхианска теория за мускулните блокажи
Тялото израства в непрекъсната връзка със света, а връзките се структурират в тялото и чрез тялото. Ако се самонаблюдаваме дори за миг, ще се убедим, че нито един проект за движение, нито едно предусещане дори не се “извършва” изцяло и само в главата. Този проект “навлиза” веднага в тялото чрез едно напрягане на определени мускулни сегменти, чрез усещане за напрежение, потръпване, топлина.
Следователно комуникацията се реализира в тялото и чрез тялото дори още във фазата на планирането. От неврофизиологична гледна точка това означава, че “проектът”, за отговор на който и да било стимул (ендогенен или екзогенен) води до активиране на нервните пътища (регистрира се увеличаване на базисната активност или на потенциалите на нервните окончания).
Ако разгледаме на молекулярно ниво мускулната активност, ще видим, че едно по-голямо напрежение на мускула в състояние на покой означава намаляване на амплитудата на самото движение.
От биоикономична гледна точка, когато говорим за надлъжната мускулатура, например дихателното движение, при което намаляването на амплитудата на движението би довело до намаляване на виталните функции. Подтикнато от недостига на кислород, предизвикан от изходната контракция, по рефлекторен път тялото ще прибегне до по-дълбоки вдишвания. Привикването към определено движение води до два ефекта:
А. Структуриране на интерактивни модели,
В. Привикване към локализираните все по-високи нива на напрежение.
Създаденото от привикването напрежение ще ограничи механично самото движение. Това създава мускулен блокаж. Да не забравяме, че това биологично ограничение има психологическо значение: вече споменатото ограничено поле или пълен блокаж на движението.
От психодинамична гледна точка, когнитивният филтър е представен от диадата Аз-идеално/Мускулна броня, която определя активирането и в момента, в който то обхваща организма (изпълнител на комуникацията), тя вече е предала “ограничителите” на самия организъм. Биологичната и поведенческата програма сега се пренасочват в посока адаптиране, вместо задоволяване на потребността, от която всъщност води началото си оперативният план. Адаптирането в този случай се оказва единственият ефект от така сложилата се екзистенциална динамика, която разчита на автоматизмите, правещи все по-малко проблематично действието, но и все по-ограничено. Това е процесът на учене чрез адаптиране.
За нещастие има и още една форма на елементарно учене (не асоциативно) – привикването, чрез което се намалява степента на страдание от един ограничен жест до пълната загуба на възприемането му. Обществото нарича този процес адаптиране. От биологична гледна точка той може да бъде определен като стрес, но след един по-продължителен период, ще се превърне в дистрес, т.е. болест. С други думи: същите стимули предизвикват едно обратно връщане към организма-изпълнител на специфичен деструктивен ефект.
Ако разгледаме това явление от гледна точка на тялото като орган-изпълнител, верен слуга на проектиращия човек, ще установим, че мускулното напрежение е филтър на основните потребности.
Признатите и непризнати потребности занапред ще се сблъскват с напреженията и формиралите се през целия живот и консолидирани от органичното развитие блокажи (Мускулна броня).
Анализът на петте движения води до определянето на съответни мускулни групи, включени от физиологична гледна точка в извършването на движенията, като функционални блокажи.
Тези блокажи са подвижни: активирани или дезактивирани според необходимата функция.
По различен начин стоят нещата при т.н. стереотипни интерактивни модули, при които е на лице фиксация. При тях блокажите са структурирани, т.е. патогенни. Нека отново анализираме като пример респираторната механика. В началото на един цикъл (вдишване): стълбестият мускул се контрахира и фиксира точката на отваряне на гръдния кош: повдигане на гръдната кост, хоризонтализиране на ребрата за увеличаване на торакалния обем. При оптимални условия издишването настъпва по силата на инерцията и след спиране на напрежението, структурата се връща към изходна позиция.
Наличието на цервикален блокаж предизвиква аномална ситуация с повишено напрежение и следователно ограничени амплитуди. Не бива да забравяме, че амплитудите на движението зависят от дължината на мускулните влакна в състояние на покой.
За да бъда задоволителна една функция, централните механизми за контрол ще се погрижат за “набирането” и подготвянето на допълнителни мускулни групи. И така, блокажът, който първоначално е бил цервикален, вече се превръща и в торакален.
Ако първоначалният блокаж пък е абдоминален, се наблюдава аналогично разпростиране и върху торакалния сегмент, тъй като коремните мускули са антагонисти на диафрагмалния мускул.
Всеки мускулен блокаж следователно създава цяла верига от последващи блокажи. Това явление привидно изглежда функционално, защото служи за адаптирането към изискванията на социума.
Нека си спомним гладната орда пред токущо отвоюваната плячка. Неотложността на първичната потребност, произтичаща от Аз-организмично, е блокирана от торакалната мускулна броня, която се “съобразява” със закона, диктуващ реда на достъпа до източника на удоволствие.
На практика, проверката на реалността, подсказва на индивида, макар и гладен, че трябва да чака своя ред, за да запази физическата си цялост. Здравето се състои в изживяването на очакването като нещо нормално и “разтопяване” на блокажа след задоволяване на потребността.
Фиксирането на този блокаж изразява откъсване или прекъсване на опита /т.е. незадоволяване на същинската потребност б.пр./ и води до контрахирани движения като защита.
Анализът на движението следователно трябва да ни доведе до разпознаването на блокажите. Декодирането на задържаните напрежения, на отречените потребности, на скритите емоции е маршрутът към разтопяването на тези блокажи и възвръщане на виталните, конгруентни /съответни б.пр./ и пълни движения.