Теория на чекмеджетата

проф. Валдо Бернаскони

Материалите са от книгата на проф. Валдо Бернаскони „Неорайхиански теории“.


Това, което следва, е обобщение на всички мои опити с цвета, енергията, Аза и обществото на homo nevroticus normalis, когото днес предпочитам да наричам “човека в чекмеджета”.
Все повече се убеждавам, че мъжът и жената са хубави “отвътре” и грозни “отвън”, че са хранилище на една хубава енергия, която обаче заключват в черупката на реални и фиктивни страхове!
Ако успеят да излязат от тунела на страха, техният свят се променя и тяхното Аз се отваря за чудесни изживявания: чудесни, защото са простички, естествени.
Когато приключи натрапливото редуване на всички “ако” и “но” и започне истинското изживяване, изживяването, което се ръководи от организма, тогава започва животът и личността  се превръща отново в индивид.

В съвременното общество на програмирано неразбирателство, пилотирано от фалшиви идеали, създадени от фалшива божественост и подправени митове, откриването на същността на собствената  биоенергия би могло  да бъде само от полза за този, който копнее за истинската дистенция, истинското удоволствие и истинското здраве.

Така че, добър ден, “човеко в чекмеджета”! Все отнякъде е започнала твоята история. Къде и кога точно не знам. Честно казано, не знам също и как. По отношение на въпроса защо изобилстват предположенията. Спирам се на едно от тях, което изложих в главата “Психологична антропология”.
Сега ще разкажа историята ти като започна от “опашката”, т.е. от това “явление”, което представлява твоето съществуване. Гледам на това”явление” с тъга, защото в него се синтезира цялата уродливост, пропила живота ти и планетата, която населяваш.
Сигурно е, че някога е имало хармония. Имало е Райска градина. Там човек не е бил съставен от “чекмеджета”, а е кръжал около една енергетична ос, оразмерена с реалността и потребностите на Аза.
Там принципът на реалността и принципът на удоволствието са се сливали в едно био- и социоикономично единство, имащо за цел да задоволява човешките ти потребности, без това да нарушава цялостта и благоденствието на обществото. Напреженията, които днес са причина за твоите язви, тогава са били погасявани най-много в ритуални сблъсъци (както правят елените, маймуните, лъвовете), след което светът отново се е успокоявал.
Стотици хиляди години ти си живял без телевизия и радио, автомобили, войни, свещеници, т.е. без тези луди тотеми , около които се оформя животът в обществото на статуса и на “имам”.
После дошъл homo sapiens sapiens , а с него и прекратяването на концерта на всемирния ритъм и настава какафонията (1).

(1) С появата на проторелигиите човекът насочва вниманието си преди всичко към моралността на живота, подтискайки здравата си инстинктивност.????????????????
Дошли войните на всички срещу всички, епидемиите. И ти си се чувствал вечно като Авел, преследващ Каин.

Енергията  ти не протичала вече по естествения начин от Аз към Ти (ние). Натрупвала се и се затваряла в “чекмеджета”. Така си загубил твоята природна идентичност, желанието да бъдеш  и си се оставил да те сполети лудостта да изглеждаш. Така си помогнал да се оформи обществото на държавите, на религиите. Следователно – на Папите – Царе, на Фараоните, на Императорите, на директорите, на началниците, на пълководците, на войниците и на полицаите. Предпочел си да се катериш върху пирамидата на властта, с надеждата да се докопаш до нея, и си отрекъл красотата на съществуването.”

Но това е една дъвкана и предъвквана история. Т.е. стара. Deja vu,  ще кажат моите читатели, (които все още имат желание да четат моите “сублимации”, раждащи периодично килограми напечатана хартия).
Да се върнем към теб, “човеко в чекмеджета”. Нито едно средство не ти се стори достатъчно низко и подло (като при това се държеше перфектно хуманно!), за да достигнеш онова “място под слънцето”, което смяташ, че ти се полага.
Но лека-полека ти се изкачваше по непроходимите пътеки, които водят към “имам”, твоето закотвяне към “природното” се превръщаше все повече в непоносим товар.
Това, че трябваше да усещаш емоциите, трябваше да изживяваш чувствата, трябваше да приемаш инстинктите, се оказа прекалено скъп данък по пътя към търсенето на власт и сила.
Искаше да бъдеш пръв сред първите, да бъдеш богоизбран, но твоето тяло, живото същество в теб, все още мъдро се противопоставяха на твоя път “нагоре”.
Разбра, че би могъл да завоюваш най-високите върхове, само ако веднъж се освободиш  от “чувстването”, от  тази обременяваща излишна грижа, наречена тяло, което не искаше и да чуе да те последва в твоята властова невроза, а предпочиташе удоволствието, дистенцията, .
Тогава ти започна да подчиняваш своето физическо Аз на невротичните потребности на своето Аз-идеално (и в това беше здраво подкрепен и от другите sapiens !(2)).
Операцията “контрол”  стартира с усвояването на механизмите на сублимация, интелектуализация и социализация. И тогава произлизащите от “дълбините” ти импулси, трябваше да бъдат интелектуализирани, а енергията ти  – отклонена от своята естествена цел (т.е. задоволяването на потребностите) към по-”достойни” цели, т.е.  по-морални, по-подходящи за твоята неутолима жажда да имаш.

(2) раждането на проторелигиите съвпада с появата на хомо сапиенс неандерталензис (100 000 гидини пр. Хр.) . След него в еволютивната стълбица идва ред на хомо сапиенс сапиенс (30 000 години пр. Хр.).

Тялото ти трябваше да се научи да служи на амбициите ти. И тъй като тялото говореше един “физически език”, ти противопостави на неговите претенции “физически препятствия”: и използва препятствията, свойствени на твоята морфология, за да си създадеш  отбранителните линии, необходими, за да ограничиш импулсите “вътре в чекмеджетата”(3).
“Охлаждайки” (4) мускулните пояси , които разделят  черепната кутия от лицето, ти изолира мисълта от експресията ; “блокирайки” цервикалната мускулатура, ти разкъса експресията от чувствените импулси, които обитават торса. После дойде ред на кръста (горната част на хълбоците-абдоминален сегмент), вкамени го, за да прекъснеш връзката между чувствата и тези емоции, които “централното слънце” е подхранвало в корема ти и накрая – замрази слабините, за да разделиш  секса от емоциите. Техниката бе все една и съща: блокиране, охлаждане, контрахиране.
После  взе на прицел крайниците си. Първо стъпалата. Те са твоите корени. Те са твоето вкореняване в земята, в реалността (5). Но тъй като ти мразеше природното, следователно реалността, циментира глезените  си, за да попречиш на земността да смущава твоята абстрактна магична мисъл.
Последваха ръцете ти: тези  антени, които “докосваха”, които “опитваха” и застрашаваха ”блокажите”, които бе поставил, за да защитят твоето живеене извън реалността. Твоите ръце трябваше да се научат да не  чувстват и ти им сложи енергетични ръкавици. От тук нататък природните закони не те притесняваха вече и ти можеше да продължаваш да планираш  неприродното си съществуване.

Погледна тогава творението си и се почувства много удоволетворен. “Системата от парченца” функционираше и ти позволяваше да превърнеш в собственост земното кълбо и твоите себеподобни.
Тогава вече ти се стори много “тясно” определението, че човекът е едно животно и тогава ти се самоопредели като избран. Т.е. sapiens sapiens. Не вече едно диво животно, а едно  висше и разумно същество.
Разбира се противоприродната “система”, която беше измислил ти, те снабди (и как би могло и да бъде иначе?) с някой и друг недъг. Понякога заточената в “чекмеджетата” енергия успяваше да се измъкне от твоя контрол и ти колабираше, но това не те притесняваше повече от необходимото. Нали и без това ти беше вече разум и само разум, следователно над материята.
И когато тялото, припомняйки си своите примитивни, диви, следователно хармонични функции, се противопоставяше на твоя стремеж  да бъдеш свръхчовек, ти измисляше нови медикаменти, за да приведеш в ред засеклата машинария: ”Какво би казал за един бензодиазепин, който те кара да се чувстваш така добре?”.
3 Вж. също фиг. 2 в главата “Области на Аза”.
4  Неврофизиологичният принцип, на който се основава теорията за “човека в чекмеджета” е описан в наблюденията н В. Райх върху “характеровата броня”. Бронята, която разделя сегментите и е студена по произход.
5 Вж. С. Келеман –пр. Цит.
Чрез твоите “идеали”, “воля”, “осакатявания”, “кастрации”, “бягства”,ти достигна първия етаж на планината на успеха, после втория, третия и т.н. Но след всяка постигната цел имаше ли голямо празнуване? Не!
Неотпускане, неотдаване, не на удоволствието. Не! Честването на всеки достигнат финиш означаваше миални машини, после DVD-та, после вили сред природата, после луксозни автомобили, после бижута на “Картие”, после важни подаръци за приятелите ти, важни пътувания, важни приеми, на които канеше папи, царе, фараони, императори, президенти (директорите и шефовете на офиси вече бяха такива сноби, че не ти бяха вече толкова нужни!) И всичко това, за да подчертаеш новата си позиция на “някоист”(6) ( не кой да е, а “някой”), което те издигаше в обществото на sapiens sapiens  с победата, която смяташе за окончателна, победата над “дивото животно” (или твоята  природност).

Ти достигна неочаквани върхове, пороби природата и се възгордя с победата си над живота.
После се опита да си починеш върху свещените ти лаври, потърси дистенцията в ръцете на една жена, но механизмът, наречен “тяло”, не искаше и да чуе да те следва.
Броните, които си беше изградил, се бяха вгангренясали в тъканта на твоя Организъм и се опълчваха срещу новооткритото ти желание да бъдеш.
Едва опитал се да заживееш, ти,  sapiens sapiens (sic!), се сблъскваше с “броните”, които толкова грижливо сам си беше изградил.
Тогава всяко “чекмедже” заговори на своя собствен език, неразбираем, невъзможен за дешифриране. И точно както в историята с Вавилонската кула всяко едно “парче” почти беше развило своя собствена воля и теглеше в своя посока. Тогава те обзе манията да разбереш какво по дяволите, се беше счупило.

Алхимиците (днес ги наричат психолози) ти подсказаха да научиш този непознат език. Един хубав ден ти разбра, sapiens sapiens,  тези странни идиоми и ти се стори, че ги познаваш отдавна: та те не бяха нищо друго освен риданията на едно дете, превърнато в роб от един алчен, студен, пресметлив “възрастен”.
Това бяха тъжните истории на толкова отречени любови, подтиснати страсти, осакатени удоволствия, на едно измъчено тяло, което просто изискваше хармония и дистенция.

Още тогава, макар и да познаваше потребността от природност, ти не успя да се измъкнеш от собствената си каша, от Злото и отрече Природата. Знаеше вече за здравата инстинктивност, която управлява твоето диво Аз, но отказа да бъдеш в хармония с животното, което гнездеше в дълбините на твоето Аз. Вече съзнаваше, че тялото иска задоволяване на социалните си и нарцистични потребности, но ти предпочете болестта, защото не беше готов да изгубиш статуса, който така трудно бе завоювал.

6 Терминът “някоист” е неологизъм, въведен от автора и препраща към колективния невротичен стремеж да “бъдеш някой”.
Замаскира страха си зад философията на абстракциите и се потопи все повече в интелекта: опита се да разбереш любовта, вместо да обичаш, възпя верността и чесността към тотема, вместо да  окажеш твърд отпор на този, който искаше да те превърне в роб; прослави приятелството, без никога да си имал дори един верен приятел, потърси признателността, без всъщност някога да си дал нещо, възкачи се на олтара на алтруизма, ти, който пожертва чувствата и любовта си за една шепа жълтици.
Избяга от простотата на живота, замествайки естествените движения с представлението “на мисълта”.
По странен твой начин ти преоткри “натуралното” и ето те: тичаш, запъхтян и задъхан, червен като рак по мръсните улици (наричаш го jogging  и казваш, че било полезно за здравето!), измъчваш тялото си върху все по-малко зелените тенис-кортове (за да можеш на директорските събрания да демонстрираш здраве  и добра физическа кондиция!), излагаш на показ в смърдящите спортни зали своите наблъскани с анаболи мускули (защото, казваш ти, на жените им харесват мъже като Шварценегер, за да заспиш обаче след това жалък пред телевизора и да откриеш, че единственият мускул, който истински интересува женския пол, се е оказал в крайна сметка напълно непропорционален на останалата маса и подло те предава, когато трябва да оправдаеш холивудския параден костюм от мускули!). После се опита да установиш контрол и над времето, пътувайки по света срещу времевите пояси (защото, който “значи”, трябва да отегчава “приятелите” си със страховити диапозитиви от рода “Аз-и-Ниагарския-водопад”, “Аз-и-Айфеловата-кула”, “Аз-и-слоновете-в-саваната”). Никой, обаче, не трябва да разбира за твоя  страх от летене, страх от падане!

О, истински герой на прахосаното време, на глупостта, на безсмислието! После, ако сърцето ти засече и клетките полудеят, голяма работа! Стрес: манната на века или нещото, което да показваш като ловен трофей. И придворните ще те аплодират: “горкичкият”, “стресираният”. Но никой, освен един вътрешен глас няма да ти изкрещи:”…глупако, ще издъхнеш върху безславния олтар на чумавите(7), само защото не поиска да  чувстваш и задуши Живото същество в себе си!”

ооОоо

Така е, “човеко в чекмеджета”! Забавлявай се в дисхармонията на своето Аз. Ако твоят вид изчезне, Природата, Сътворението биха могли само да се радват.
Може би на твое място ще се появи един по-достоен, по-естествен, по-хубав живот.

7 В. Райх, отн. “емоционалната чума”
ооОоо

Чекмеджето на мисълта

Който поддържа тезата, че мисълта е нематериална, абстрактна, трябва тук да преразгледа сдвоите убеждения: “Не съществува никаква противоположност между идеите и органите: мислим с един орган на нашето тяло, съставен от клетки, живи и чувствителни към всички промени на нашето вътрешно психохимично равновесие. Можем също да твърдим, че мислим с нашето тяло, не само защото мисълта, със своя емоционален аспект ни кара да чувстваме от разстояние влиянието й върху тялото, но и защото нашето тяло със своите органи е представено в мозъка под формата на електрически картини (представи), индуцирани чрез посланията на сетивата.”. (Paul Chauchard,  “La nostra mente”, изд.  Sansoni).
Мисълта е най-мръсната изкривена, гнусна, чумава част от Живото същество. Тя е синтез на преживените травми, на натрупаните интроекти по време на развитието. Оригиналността на “мисленето” се дължи на последователността, в която “човекът в чекмеджета” подрежда йерархично  претенциите на Аз-организмично спрямо тези на Аз-идеално и историческата памет на ВМН.  Но дори и в начина, по който отговаря на външните стимули, той не  е чак толкова оригиналeн, напротив, ако погледнем по-добре, ще забележим, че се повтаря
натрапливо. Неговият “начин на мислене” следва едно клише,  което произлиза от специфичността на неговата характерова невроза.

За неорейхианската школа характерите са пет(8):
– шизоиден характер
– орален характер
– (садо)мазохистичен характер
– психопатен характер
– ригиден характер

Характерът се материализира в енергетични блокажи, които са причина и следствие на един  специфичен начин на мислене(9), т.е. начин на възприемане и на въздействие върху реалността. Следователно мисленето не е нищо друго, освен синтез на едно сложно преработване на  сигналите, идващи от недвусмислената реалност (била тя ендо- или екзогенна за Аза) и страха от повторно изживяване на болката от предишни травми. Първата последица от този процес е прекъсването на действието, водещо до задоволяване на потребността (дистенция), после идва ред на (невъзможното) търсене на компромис между вътрешното и външното равновесие (енергетично задръстване).
(8) Нозографията, отнасяща се до характерите в неорейхианската школа, се основава на бележките на Александър Лоуен (A. Lowen, “Bioenergetica” ,Ed. Feltrinelli, 1983).
(9) Зж. Също главата “Области на Аза”.
Резултат на последното енергетично задръстване е опитът за модифициране на недвустмислената реалност чрез защитните “инструменти”, присъщи на всеки отделен характер: (шизоиден – отрицание, орален – интелектуализация, садо-мазохистичен – ретрофлексия /абратно отразена навътре агресивност б.пр./, психопатен – еготизъм / поставя се над ситуацията и има нереално висока самооценка б.пр ./, ригиден – ретроактивно анулиране /държи се все едно нищо не се е случило б.пр.).

В начина си на мислене  “човекът в чекмеджета” е напълно сравним с една електронна машина с ограничен hardware и неограничен software.
Ако влезем в “програмата” на този странен компютър, ще забележим, че:

  1. Поради характеризиращите го идиосинкразии / т.е. смесването на реалност и  нереалност б.пр./, неговите “мисловни процеси” следват една предвидима линейност, т.е. един “сценарий” имащ за  цел да предотврати изплуването на изтласкваните страхове. Изтласканият  страх е директно свързан с травмата, около която се е оформил характерът (10).
  2. Изтласканите страхове налагат на неговото Аз  планиране (мислене),  фиксирано в  схема, която, за да поддържа собствения хомеостазис, трябва да избягва всеки вид промяна на поведението или екзистенциалната ориентация.
  3. Фиксираното мислене създава по този начин несъответни на действителността  поведенчески схеми. Произтичащият от него начин на живот прави невъзможно задоволяването на нарцистичните потребности и енергетичното презареждане чрез дистенцията.

Достигнали до тази точка, вече виждаме по-отблизо динамиката, която управлява “чекмеджето на мисълта”. Докато в природата:

реалност       преработка        движение

имат за цел да облегчават Живото същество, у “човека в чекмеджета”, при когото закотвянето към реалността е модифицирано от характера,  действието (или движението) рядко съвпада с потребността му от удоволствие (дистенция).
Светът на “човекът в чекмеджета” е сложен, защото е неестествен. Това е нашият свят, този, в който всички живеем: струва си да го подчертаем!
Тази неестественост се отнася и за взаимоотношенията ни със себеподобните: “човекът в чекмеджета” е неспособен да обича, да се отпусне в удоволствието post-coitum. Неговото мислене е абстрактно и става абстрактен и неговият модел на връзка с Ти-обект на отношение. Неврозата, която го подтиска е синтез на един импулс, който се насочва към обекта-цел и един тикащ го точно в обратна посока импулс, съставен от страхове и болки, които възпрепятстват хармоничната връзка със собственото Аз, а следователно и достъпа до Ти. Тогава това Ти се превръща в неприятел, противник, преживява се като “кастриращо”.

(10) Характерът е последица от травматично събитие, което пречи за хармоничното израстване на Аза.
Идиосинкразиите, т.е. смесването на реалност и  нереалност, които формират характера (в последствие – “човека в чекмеджета”), предопределят отношението на Аза към любовта. За Аз-организмично любовта е хармония, дистенция. Дистенцията-удоволствието трябва да се опосредства от едно Ти-цел (11).  Без да са необходими “любовни договори”, Ти-цел е целта на “движението”в ежедневието ни. Едно Ти, което трябва да бъде съблазнено, завоювано. Ден след ден. Това е организмичната любов, защото в природата нищо не е сигурно, нищо не е собственост!
“Чекмеджето на мисълта” подтиска у “човека в чекмеджета” контакта с реалността, така че неговите движения стават неадекватни да посрещнат събитията в живота, следователно също и в живота на двойката, която се оказва осакатена и лишена от най-важния си съвместен опит: хармонията и удоволствието от дистенцията.
Подтискането на действието, както вече видяхме, е константа в живота на “човека в чекмеджета”. Действието (или движението), което е предизвикано от неговите “примитивни инстанции” се сблъсква със страховете на Аза и се отклонява към невротично приемливи цели.
Устремът на Живото същество към удоволствието  се превръща следователно в едно абиогенно поведение, което възпрепятства срещата с реалността  дистенцията.
Животът на “човека в чекмеджета” протича като вечна борба между Доброто и Злото: Доброто е природността, която той все още пази в своя “център”, Злото е болестта (характер), който пречи на естествения поток на енергията от центъра към повърхността, т.е. към външния свят.

ооОоо

В “чекмеджето на мисълта”, където се оформят животът и поведението, действа един “парламент”, в който “природните сили” са чисто малцинство. Доминират силите, свързани с властовата невроза, с културата на тотемите.
“Мъдростта” е догматична. Господството на невротичната, изкривена и неприродна  мисъл се разпростира за съжаление върху цялото човечество. Докога?

Чекмеджето на маската

Преди да се определи като индивид “човекът в чекмеджета” обича да се нарича “персона”(личност) или “маска” ( персона – от етруското phersu = маска).
“…аз съм една личност, която…” е типичният му начин да се изразява, да се представя. Така той се идентифицира със своя МАСКАРАД.

(11) Ти-цел: с този термин обозначавам субекта (обекта), чрез който Азът се стреми да получи удоволствие (принцип на удоволствието =  временна власт над Ти-цел).

“Маскарадът” започва в най-крехка възраст, между 2 и 5 години. Обществото, което винаги е било много “нормално”, изисква маската, униформата. Да бъдеш е неприлично. Да изглеждаш е поощрително.
Затова “човекът в чекмеджета” крие чувства и емоции зад маската.  И според това, което му подсказва “чекмеджето на мисълта, “чекмеджето на маската”, подготвя Аза да се дегизира с костюмите на най-различни актьори, като:

– този на “мислителя” или “вълка единак”, който служи да се прикрие стеснителността или глупостта, или съмнението, или същинската липса на способности за придвижване в “конкретното”;
– този на “интелектуалеца”  или “дечкото-ревльо”, който не позволява да се разпознае по директен начин неговата огромна потребност от  утвърждаване, подкрепа, любов, принадлежност;
– този на “недоверчивия” , който всъщност съвсем не е недоверчив, но се държи като че ли “Ти”  малко го интересува и го прави, за да стане интересен, за да си спечели позицията на “център”;
– този на “съблазнителя” , който зад своето “донжуанство” крие импотентността си или стараха си да обича, или страха да остане сам;
– и накрая този на “агресивния”, който прикрива с насилническото си поведение своята слабост и несигурност.

Маската не представя НИКОГА реалността на “човека в чекмеджета” и НИКОГА не съвпада с неговите дълбоки емоции.

В “света на маските” репрезентацията  е ядрото на съществуването и заличава презентацията, която остава на втори план. (Авторът използва двата термина по аналогия на българските “представяне=показване на истинската същност” и “представление=изиграна фалшива същност”- б. Пр). Репрезентацията е свойствена на неврозата (в известен смисъл болестта също е маска!), т.е. на търсенето на ефекта, на доминирането над Ти чрез неприродни движения, на позитивен резонанс в социалното. Напротив, презентацията  изразява пред външния свят по един “четивен”, недвусмислен начин страстите на Живото същество, без при това да се съобразява с евентуалната загуба на статуса и ролята(12).

Логиката на “маската” се конкретизира в привидността, в “костюмирането”. “Маскираният” не търси хармонията: “маската” вече покрива цялото съществуване. Тя игнорира “движенията”. “Маскирани” са дори вътрешните органи. Дори и да иска, Азът вече не успява да изрази (от итал. esprimere  (изразявам)=лат. exprimerе “упражнявам натиск, за да изкарам”) своите “дълбини”. Маската се фиксира върху Аза. Тя е Аз-персона.
(12) Статус  и  роля:  статусът е резултат от социалното разслоение, т.е. рангът, който  индивидът има  в социоикономичното  разслоение; ролята е това, което индивидът трябва да прави, за да оправдае принадлежността си към един определен статус.

Гласът е изкуствен, той е резултат на “задушаването”, което “чекмеджето на мисълта” му е наложило като защита от невротичните страхове от пенетрация; погледът е лишен от живост, фиксиран в “ролята”; движението – спънато, “правилно”, норматирано. Норматирана е и походката: сексофобната жена (моралът я изисква такава!) е неспособна да поклаща хълбоците си, а мъжагата има парализиран торс, ригиден, непластичен гръб и се движи като Джон Уейн (понякога дори жените демонстрират походката на този герой от уестърн!).

Ecce persona! Маски, които в луда въртележка  кръжат около правилата или – още по-лошо – около вече западащото природно правило “да няма правило”. Контрол. Бдителност: да бдя, да съм нащрек за ефекта, който произвеждам! Да съм нащрек, за да не може истинското Аз, истината никога да не излезе на яве. Да съм нащрек за своите слабости. Да съм нащрек да не ми падне маската!
“Маската”: тя може само да изразява “студенина”, дори и когато зад нея е врящ котел от възбуди, тя трябва да се смее, когато цялото ни същество страда. Тя се смее ехидно дори в лицето на любовта. Привидност! Фалш!
Смей се на Палячото! На абсурдното усърдие, с което се мъчи да скрие собствената си индивидуалност, т.е.  истинската  потентност, защото “маската” е импотентна, доколкото се основава на най-абсурдното уравнение:
Да изглеждаш = да бъдеш
Човекът, по своята природа, не може да се откаже от своята инстинктивност, която всъщност е противоположността на изглеждането.
Примитивният човек е измислил маската. Измислил я е на игра и за да играе. Както и за да омилостивява злите божества. Но след като е приключвал ритуалът, той е събличал “маската”от своето Аз и се е връщал към своята индивидуалност. Зад тази маска от дърво винаги е бил човекът, истинският – следователно хармонията.
“Човекът в чекмеджета” живее във вечен ритуал: когато се храни, когато говори, когато обича, когато се моли, когато работи, когато мрази. Самата негова мощ е ритуал. А ритуалът изисква маската. От хилядлетия.

Маската е символът на  невротичната мощ, т.е. на властовата  невроза.
От Тутанкамон до Мусолини, от Нерон до Мао “мощният” си е слагал маски. Трябвало е да ги слага, за да се хареса на другите маски, на другите “хора в чекмеджета”, защото без маска не можеш да бъдеш забелязан от “човекът в чекмеджета”: без маска си слабак.  “Маски” – за да бъдеш съответен на начина, по който изглеждаш (репрезентацията): (не)мощта, от която се ражда
Държавата и следователно властта. Държавата: маскарад на силата, псевдобратството и готовността за съдействие.
“Човекът в чекмеджета”, който по своята невротична природа се чувства призван за “големи неща”, имитира мощта,  строява се в държавата; маскира се както властимащия, иска и участва в “парада на маските”.
Зад този “парад” се крият кръвта, произвола, насилието на “силният” над “здравия”.  И въпреки кланетата, физическите и психически мъчения, които отличават  всяка власт, “човекът в чекмеджета” се приспособява, навлича маската и се превръща в НИЕ. Той става Държава. Държава, в която се надява да достигне до златото, което ще му даде слава и щастие. Всъщност той е един травестит. Преоблечен, се вписва в” държавните добродетели” и приема да бъде кастриран.

“Чекмеджето на мисълта” се свързва с “чекмеджето на маската” и ни подаряват своята рожба – “цивилизацията”.
Чекмеджето на чувството

Любимото занимание на “човека в чекмеджета” е да бди над собствените си чувства. В неговия светоглед чувството е много опасен “звяр”, тъй като е дестабилизиращо. Затова той предпочита асексуалния, иреален, магичен свят на Епейнет.

Ще започнем с това, че в етимологията на  думата “чувство” се крие терминът чувствам=възприемам.

Възприятието е организиране на сензорните данни, чрез които придобиваме съзнание за присъствието на външен субект или обект.
Посредством възприятието знаем, че този субект или обект е там и притежава определени качества. Отнасяме се към него и му приписваме стойности: тоест ние го чувстваме.
Възприятието не е просто сбор от стимули,  доловени от нашите сензорни рецептори, а нашата лична  връзка със самия стимул по отношение на: нашите потребности,  минали опити,  нашите настоящи желания. Така възприятието се превръща в чувство.

Бихме могли да кажем,  че един обект (субект):

а)  ни привлича, тоест притегля ни”към” себе си;
б) ни отблъсква, тоест оттласква ни “обратно от” себе си.

Това е в простата логика на организмичния характер. Нещата се усложняват с появата на “човека в чекмедже”.
Всяко чувство, а следователно всяко движение, което “чувстването” индуцира, трябва да се подчинява на законите на “чекмеджето на мисълта”, тоест да се подчини на  характеровата невроза (или характеропатия).

Не е достатъчен мотив да се чувстваш привлечен, за да тръгнеш”към”. Не е достатъчна и симпатията.Чувствата  живеят у ”човека в чекмеджета” един живот, откъснат от възприеманата реалност, те трябва да се адаптират към закона на статуса; изискванията на сърцето са задължени да се подчиняват на ролята и да бъдат блокирани често в “чекмеджето на чувствата”.

Един студен цервикален сегмент  задьржа  “доводите на сърцето” далеч  от “мисълта”, която трябва винаги да запазва своята така наречена независимост на преценката или онзи  необходим инструмент, който осигурява подвластността на Аз-а на системата.
Чувството може да бъде прието и превърнато в  “движение” само:

  1. Ако е конформно на морала на Държавата, тоест на този морал, който “човекът в чекмеджета “смята за свой.
    2.  Ако е регламентирано, уредено  (договор за приятелство, за годеж, за брак и т.н.).
    3. Ако е приемливо от етична гледна точка (религия, морал, етика).
    4. Ако е прието от клана.
    5. Ако не събужда страховете, присъщи на характеровата болест.

Във всички “истории”,  които ни говорят за чувства,  тоест в осемдесет процента от световната литература, главният герой  е сблъсъкът между сърцето и разума. Тогава историите се превръщат в бест селър, защото “човекът в чекмеджета” предпочита да черпи сили от ”сърдечните проблеми” на другите, вместо да разреши своите собствени.

”Човекът в чекмеджета” се радва на победата на волята над чувството. Трябва да се отбележи, че неговата  воля не е резултат от неговия собствен анализ на реалността, а плод на интроектите му.

“Фрустрираната любов (или чувство – б.а.) поражда разрушителни импулси и страдание. Друго едно страдание е породено от потискането на деструктивността. А всяко страдание от своя страна потиска изразяването на омразата и любовта.” ( В.Райх).

Това е порочният кръг, който се установява след убиването на чувството.
Страданието, дори в самия си етимологичен корен (от лат.angustia),                   обозначава чувството за липса на пространство и за принудата, на която “човекът в чекмеджета” подлага своите чувства.

Чувството е топло и генерира топла енергия, енергия, която иска да се движи, да излезе и да отиде  кьм  Ти-обект на отношение и да задоволи потребностите на Аза. Но “човекът в чекмеджета” се е научил как да превръща благотворната топлина в разрушителна студенина. Дори сърцебиенето, което характеризира всяко чувстване, той преживява като досадна част от опита, като симптом, който трябва да се лекува.

Джордж Оруел,  в своето виждане за една тоталитарна държава (”1984”, която е именно тази на “човека в чекмеджета”), не бе лош пророк, когато измисли “полицията на мисълта”. Един специален корпус, който има за цел да неутрализира чувствата, афектите, страстите, за да превърне човека в роб на “големия брат”. ”Полицията на мисълта” не е само утопия на Оруел. Тя е част от нас е и бди над нашите чувства. “Полицията на мисълта”  е израз на една наша интроектирана брутална воля, която ни заповядва: ”…не чувствай това, което чувстваш. Умението ти да чувстваш е болестно състояние. Да чувстваш, това е рискът да изоставиш познатото заради непознатото.
Не се оставяй да бъдеш завладян от чувството. Не изпадай в чувства. Не се доверявай на това, което чувстваш, сублимирай чувството.
Да бъдеш влюбен означава да загубиш самоуважението си. Ще бъдеш колеблив, уязвим, ненужен за твоя клан и ще те считат за човек “без воля”, за безгръбначен. Мекушав, на когото не може да се вярва. Спомни си професор Унрат……..кукуригу!”.
В емоцията, както ще видим по-късно, чувството придобива органична форма. Но дори да бъде емоционален, е недопустимо за “човека в чекмеджета”.
“Големият брат”си иска своя дан. Бъди аскет. Мъртъв. Да живееш е лошо, тъй като да живееш означава да чувстваш.
ооОоо

Чекмеджето на емоциите

“Работната дефиниция” за емоция е: “……модифициране на базисните хомеостатични  условия, с цел запазване на индивида или  вида посредством специфични поведения и соматични модификации, които представляват физиологична и метаболична подкрепа”.( П. Панкери).

Емоцията, следователно, е адаптивна физиологична проява, която позволява на организма да се приспособи към изискванията на  средата, както на биологично, така и на психосоциално ниво.
От тази гледна точка емоцията става основен фактор за интеграцията между организма и средата и следователно фактор за физическо и психично здраве.

Емоционалната реакция е балансирана и се проявява хармонично, както по  телесен път, така и чрез поведенчески и психически схеми (съзнателно изживяване на емоцията).

Ясно е, че при   “човека  в чекмеджета” нещата ще се развиват по напълно различен начин.
Емотивността(13) за него има значението на “…издавам се, че… ”, което означава риск от следваща промяна или загуба на статуса му. Затова контролът на емоциите става главен негов екзистенциален проблем.
От друга страна, маската вече налага на Аза ролята, която “чекмеджето на мисълта” счита за подходяща за  поддържане на властимащата роля.

(13)  Емотивност = етим. от френското  emouvoir, което означава привеждам в движение, задвижвам се към…

Но дори и за “човека в чекмеджета”,  не е лесно да отрича или  интелектуализира емоцията. Дори и  да не се проявява на повърхността, рано или късно, продължавайки да действа във фона, тя ще нанесе своите поражения на фигурата, т.е. на  “фасадата” на невротичното Аз.

Чувството може да бъде сублимирано. Това е подтикнало З. Фройд да разглежда сублимацията като извор на цялата култура т.е. изместването на енергията, първоначално предназначена за задоволяването на една потребност, да се трансформира към по “добродетелни” цели. Очевидно е, че Фройд греши. Цялата психосоматична медицина днес е единодушна в твърдението си, че “блокирането на чувствата“ поражда болест.

“Чувстването” е прелюдия на емотивността; емоцията е органическата част на чувството и дори Фройдовата метапсихология  не успява да трансформира материята в култура. Емоцията, ако е подтисната, се обръща срещу подтискащия и  разяжда организма му.

Но всичко това “човекът в чекмеджета “ не го знае. Или по точно: прави се, че не го знае. Гневът или страстта са реалности, които трябва да се скрият зад маската на конформизма, защото в неговия  свят да бъдеш непринуден е неприемливо.

Моделът на поведение, който “човекът в чекмеджета” поощрява,
се доближава все повече към същността на компютъра, т.е.:

– мощен
– бърз
–  програмируем
– предвидим
– ефикасен

Но “природата на дивака” – емоцията, която живее във всеки от нас, възстава срещу обществото на “човека в чекмеджета”.
Homo erectus е убивал или неутрализирал неприятеля си …. и е достигал дистенцията (удоволствието); бягал от по-силния враг …. и е достигал дистенцията (удоволствието).
Homo nevroticus normalis няма повече реални врагове, с които да воюва. Единствените му истински врагове са културата и моралът, насадени в неговото Аз под формата на морални правила, норми, етика, религиозни догми. От тези врагове не може да избяга. Не може и да ги нападне, тъй като е техен знаменосец.
И ето ни отново пред сблъсъка между Аз -организмично и Аз-идеално.
Емоциите, които го приканват постоянно към живот, стават източник на страх. Това е страхът от удоволствието, доколкото удоволствието е равно на емоция, а емоцията означава да се отдадеш на желанието си, да изгубиш контрола над собственото Аз и над “ти”.
“Човекът в чекмеджета” се страхува от всички сигнали на тялото (представете си неговото неудобство от естествените телесни звуци), които му напомнят за неговия  природен произход.
На любовта, както и на омразата, не им е позволено да изпълнят целия Аз на “човека в чекмеджета”. Чувството трябва да бъде откъснато от емотивността. Всяко нещо има определено място на шахматната дъска на неговата характерова невроза.
Аз-идеално на “човека в чекмеджета” е приело ролята на “контрольор на ролята”, тоест да изолира, притиска, раздробява, деформира, отрича онова, което изживява, онова, което е очевидно, защото реално е усетено.
После един ден “черупките” ще експлодират :
”… ЧЕТИРИДЕСЕТГОДИШЕН УБИВА ЖЕНА СИ, ДЕЦАТА И СЕ ОБЕСВА!” – ще гръмнат вестниците. Или ще четем некролози от типа: “..нелечима болест ни отне любимия счетоводител Иванов”, “… да почетем паметта на инженер Петров, повален от инфаркт. Той остави празнина, която не можем да запълним…”.

Организмичното желание за удоволствие се е превърнало в страх, агресивност, ужас. Ужасът да живееш.

В света на “човека в чекмеджета” връзката  Аз- Ти-Аз не трябва да бъде емотивна, ръководена от емоциите. Не! Всяко поведение трябва да преминава
през формата, през нормата,  през закона за “не-нормалността”: ”ти” не е физическата цел на Аза, а обект на неговите ителектуализации и страхове.
И топлината на страстта, която е затворена в “чекмеджето на емоциите” е осъдена да умре. Но ще бъде ужасна смърт: умира Самсон, но заедно с него и всички Филистери!

ооОоо

От дълго време психосоматиците разказват историята за “човека в чекмеджета”. Историята на смъртта.
От сто години е доказано, че пептичната язва е провокирана от корозия на стомашните стени поради прекалена и нарушена секреция, която на свой ред е провокирана от едно продължително подтискане на емоциите; че ревматоидният артрит е следствие  на хронична спастичност на скелетните мускули, които отразяват невротичната необходимост да се  контролират тези емоции, които едно Аз-идеално, болно от морал, етика и култура, налага на Аза.
Пептична язва? Ревматоиден артрит? – не се притеснявай, “човеко в чекмеджета”. ”Големият брат”със своите “медици” ще се погрижи да те направи отново адекватен, отново подреден, ще те накара да се почувстваш отново добре. Добре в рамките на нормата!
Забрави своята слънчевост. Опитоми своето желание за “движение към” или “движение обратно от”. Върни се отново в слепотата.
Бъди сляп за сигналите на своето тяло и за недвусмисления език на симптомите. Бъди безчувствен към страданието  на подтиснатата страст.

Лети, “човеко в чекмеджета”, лети! Бъди разум! Излез от тази ненужна обвивка, която наричаш тяло. Научи синовете и дъщерите си  да бъдат твърди, афизични и следователно побеждаващи.
Възпитай своето поколение, “човеко в чекмеджета”, да уважава онази чумава скала от ценности, която управлява твоето съществуване.
Напред, “човеко в чекмеджета”! Напред,  заразителю! Напред към целта на твоя кръстоносен поход!

Агресивната реакция и нейната невронна и хормонална картина /според Нетер/
Невротичното Аз циментира  собственото си сьществуване в едно състояние на неврохормонална  хиперактивност (симпатикотония).
Невъзможността да изяви собствената си емотивност задържа симпатиковия дял  на вегетативната нервна система в  едно постоянно  състояние на тревожност или предтревожност, което ще доведе, рано или късно, до соматично смущение.
Соматичното смущение се характеризира с една хронична и блокирана готовност за борба или бягство. От това следва, че невротичното разстройство е съпроводено от вегетативни реакции, характеристики на една агресивност, която никога не се проявява.
Искаш да имаш? Отричай тогава стойностите на природата и на истинкта. Откажи се от красотата на организма, от ликуването на емоциите. Остани си с “добрите маниери” и предвидимост на компютъризирания си Аз.

Нашият организъм е програмиран да чувства страсти, емоции. И никой, казвам НИКОЙ на света, за дълго време напред, не може да ни попречи да изразим волята си да бъдем индивиди преди да бъдем личности. Да отхвърлим стерилността, изкуствеността на взаимоотношенията, за да прегърнем природния закон – зова на страстта, прозрачността и честността в емоционалните  взаимотношенията на Аза с външния свят.

ооОоо

Чекмеджето на сексуалността

А сега ще ти говоря за секс, ”човеко в чекмеджета”. Ти ще разбереш “чукане”. Затова задачата, която си поставям, е трудна. “Неорайхианската теория “ поставя сексуалната потребност сред петте основни потребности, хактеризиращи живото същество. Една ”потребност” със собствена физиология и биология. Често съм бил погрешно разбиран и упрекван като проповедник на свободната любов, въпреки, че винаги съм описвал задоволяването на сексуалната потребност като”крайна точка на взаимотношението, т.е. израз на хармоничното двуединство във двойката”. Зле разбран е бил и моят вдъхновител Вилхелм Райх, който за трудовете си, възхваляващи  здравата сексуалност, тоест нито прокълната, нито осквернителна, е бил наречен от своите хулители ”апостол на свободното чукане”.
Моралът, ръководещ “човека в чекмеджета”, не обича тези, които го поставят под съмнение. Този, който му се противопоставя, ще бъде дискриминиран, изхвърлен от “Съюза на учените”, ще бъде заклеймен и на края убит (… това е съдбата и на В.Райх!).
Моралът на “човека в чекмеджета”  не се основава на забраната на сексуалността или забраната на любовта (вече говорихме по тази тема).
Върху разцеплението между секс и емоция, секс и чувство, почиват  догмите на всички религии. Сексът е срам.
За  лицемера сексът означава пенис или вагина, т.е. “срамотиите”. И затова ”човекът в чекмеджета” докосва гениталиите си с голямо неудобство. Той може да гледа със задоволство своите ръце, торса си, лицето си, косите си. Гениталиите не! От малък е научил, че те са мръсно нещо.Част от тялото, която трябва да се заобикаля. Когато мама го е къпала, тя  е обръщала много повече внимание на стъпалата му, отколкото на “онази” част от тялото. Тя се избягва!

Едва преминал “крехката възраст”, са го учили да покрива “срамните части”, което е  породило у него болезнено любопитство и нездраво отношение към всичко, което се крие под гащите или сутиена. Едно внимание, което става похотливо.

Израсъл в “културата на сексофобията”, той държи добре затворено и надалеч от благородството на  мисълта си  “чекмеджето на секса”.
Пенисът и вагината стават постепенно органи, изпратени на “заточение”, изгнаници на културата и деградирали  инструменти на Аза, предназначени  за продължаване на рода или такива, от които се възползва дяволът, за да въвлича хората в греха на сладострастието. Затова “човекът в чекмеджета” не прави любов. Той чука. Неговата характерова невроза  му налага едно защитно използване на гениталите.

”Човекът в чекмеджета” се чувства могъщ, защото измерва сексуалността си в бройки, а не в качество. Поразен е, когато му се обяснява, че качеството на сексуалния акт е синтез на цялостните взаимоотношения в двойката. Този негов ”ступор”, според Райх, е част от “емоционалната чума”.
Но вече е трудно да се обясни на “човека в чекмеджета”, че неговото Аз е бронирано и разделено на “парчета”, а представете си да му говорим за “чума на чувствата”!

Този, който е достигнал способността да задоволява собствената си сексуална потребност,  е в състояние да се отпусне, да се наслади на истинската пълна дистенция “post-coitum”. Той е много по-способен да има моногамни взаимотношения, от този, който страда от ”неврозата на чукането”. Моногамното поведение не се ражда на базата на забраната на предполагаеми полигамни инстинкти или въз основа на моралистични скрупули, а е условие, което човекът постига, когато е в състояние да задоволи собствените си потребности и потребностите на партньора си.
Следователно “хармонията в двойката” е способността да изпиташ многократно истинско удоволствие и пълноценно сексуално задоволяване с един и същи партньор.
За да бъде възможна една продължителна сексуална връзка са необходими:
– пълна оргазмична потентност, т.е. пълно съзвучие между мисълта, чувството и  емоцията;
– преодоляване на сексуалните интроекти;
– преодоляване на моралните интроекти.

Жалко е, че нито една от тези предпоставки не присъства в психиката на “човека в чекмеджета”. Затова той е обречен на “сексуалността на чукането”, която се конкретизира в моралния садизъм, сексуалната похотливост, в непостоянството и въздържанието. Той изпитва много силен страх при срещата с всяко желание да се освободи сексуално. Затова прибягва до моралността. Прилага я не само по отношение на себе си, но преди всичко (и по садистичен начин), когато трябва да съди по-свободния любовен живот на другия.
Гениталното подтискане  в най-добрия случай превръща  “човека в чекмеджета” в жаден воайор по отношение на всичко, що е секс. Странното му реакционно възпитание го кара да изобрети обществото на гениталиите. И гениталиите прекосяват под най-различна форма цялата му култура: от изкуството до модата, от литературата до рекламата. Но всеки път когато ги среща, в него се заражда едно чувство на любов /омраза, която отразява отново  конфликта между Аз-организмично и Аз-идеално.

Долу, в “чекмеджето на сексуалността”, продължава историята на детето, което, бидейки продукт на едно реакционно семейство, пазител на морала и традициите на Държавата, е принудено да подтисне собствената си сексуалност. Това подтискане ще намери израз след това в сексуални разстройства, неврози, психози, перверзии и престъпления.

Долу, в “чекмеджето на сексуалността”, се поражда страданието, типично за един свят, който подтиска логичната верига:
чувство       емоция       секс
и предпочита пред свободното протичане на енергията, мачизма и феминизма; един свят, който толерира донжуанството и еротоманията.

Долу, в “чекмеджето на сексуалността”, ”човекът в чекмеджета” е въдворил ред. Наказва страстта hic et nunc /тук и сега б.пр./, така че ерекцията или овлажняването на вагината да не бъдат възприемани като “сигнали” на един организъм, който  в хармония с чувството съобщава за удоволствието, а като “алармен звънец” на един орган (неприличен!), който ни подтиква да се отклоним от пътя на “моралния договор”, следователно на цивилизованото същество. Естествена любов? Не!

Колко пъти, по време на групова терапия, съм бил свидетел на дълбокото чувство за срам и неудобство на  този (или тази), които са се влюбвали и  тази любов е приемала физическата форма на възбудата.
У “човека в чекмеджета” понятието “сексуалност” извиква в съзнанието му всички затворени там табута. Не иска да повярва, глупакът, че “не!-то, което казва  мисълта” се намесва само, когато проверката на реалността показва екстремна ситуация. ”Не-то” присъства във всички прояви на човешката сексуалност: от съпружеската интимност (”… не се отпускай!”), до връзка с проститутка (”…не се отпускай!”), с любовника/любовницата (“не се отпускай!”), с годеника/годеницата (”… не се отпускай!”). Следователно това е едно “не!”, което “не се интересува” от качеството на връзката. Това е “не!” на формулата:

любов      сексуалност  неконтролиране         дистенция post-coitum.

Това е “не!”на здравето, на всички онези природни закономерности, на основата на които се изгражда хармоничната диада.

Долу, в ”чекмеджето на сексуалността” доминират неспособността за достигане до оргазъм, гениталните болести, фригидността, садизмът, мазохизмът.

“Чекмедже на сексуалността”, ти си плод на една социална организация, заразена с чума. Лишено си от твоята интимна красота, от страстта                                                                                                                                            и, презряно, опозорено, принудено да се “затвориш” за любовта, за чувството, за радостта, ти си се превърнало в “кофа за боклук”.
ооОоо

Чекмеджето на земността

Никой “човек в чекмеджета” не е благодарен на почвата, на която е израсъл. Ненавижда своята природност  земност , мрази земята и проявява своята неприязън към естественото, като замърсява планетата. Съжалява обикновеността на природата, затова неговото Аз се спасява като “виси във въздуха”. Граундингът е принадлежност към реалността и, ако не е  “стъпило”на земята,  съществуването се превръща в сума от неадекватности. Следва екзистенциална празнота. ”Човекът в чекмеджета”, който плува в пространството, търси отговорите на най-обезпокояващите го мистерии в софизмите и в културата на “защотата”. Когато после си мисли, че е открил същността на нещата, се спира и губи от погледа си “субстанцията”.
В действителност, същността е дух, субстанцията е материя, т.е. земност!
За разлика от организмичния характер, ”човекът в чекмеджета” не базира своята дейност върху фактически данни и обективни процеси, а върху  мистичното и механистичното.
Колкото по-невротично фиксиран е неговият характер, толкова по-несъответна на реалността се оказва неговата дейност, докато най-сетне стане напълно несъвместима с реалните потребности  на Аз-а и самия живот.

В полета си в “света на защотата” той се наслаждава на покоряването на духа. Стреми се към “имам” и със сигурност  не към “съм”. “Имам” винаги е ”духа”. “Съм” е “земята”.

Земността е онази тънка нишка, която свързва мисълта с природата,  човека с реалността, която обединява вътрешния  с външния свят. Граундинг е опорната точка, от която започва всяко “движение”.
Ако е лишен от граундинг, човекът плува в морето на живота като лодка без компас и секстант. Той е подвластен на вълните и ветровете. Така се обяснява лесната податливост на принуда у “човека в чекмеджета” и неговото робуване на правилата. Именно в правилата и регламентите той намира “заместващ граундинг”, в който да се вкопчи, за да го превърне в злополучен водач на крехкото си Аз.

“Човекът в чекмеджета”се задоволява да гледа червените цветове на мака. Той се наслаждава на този океан от  цветчета с цвета на кръвта. По-малко  внимание отдава на стеблото на цветчето, а е изцяло безчувствен към  красотата на  корена, който е връзката на цялата тази красота с природата.

По същия начин се отнася със себоподобните си: възхвалява  мисълта и маската, едва спира поглед върху тялото  и  отрича напълно закотвянето към ”земята”.

Утвърждава се все повече, уви, видът на “интелектуалоидите”  и с него двусмислената реалност. Двусмислеността и печалните и последствия са щамповани  върху “човека в чекмеджета”, върху неговите деца, майка, баща и целия му клан.

Социалната организация се основава на семейството. В клана би трябвало да се концентрира задоволяването на всички потребности (принадлежност, утвърждаване, сензорност, хранене, сексуалност). Една такава “задача” в днешно време е невъзможна: невъзможна е защото кланът по неестествен път е отстъпил място на “малкото семейство”.

Преди появата на “човека в чекмеджета”, Земята е била обитавана от един човешки род, свободен, горд, естествен. Тези индивиди са живеели на групи, отлично организирани върху био- и социоикономични принципи:

  1.  Те не са познавали понятието ”притежание”. На негово място е бил принципът на привилегированото използване /правото на по-силния да се нахрани пръв се отстъпва на следващия след като той се нахранил б.пр./.
    Богатство, власт, социален статус са били, следователно непознати за тях понятия.
  2. Животът се е базирал на “съм”, а не на “имам”.
  3. По естествен път потребностите на Аза са намирали своето задоволяване в клана.

И това е било естественото, земното, както е била естествена и организацията, която е предвиждала едно много точно разделение на задачите между жени и мъже, млади и възрастни (вж. също и главата “Психологична антропология”).

С появата на проторелигиите, а по-късно и на държавите, кланът и семейството губят все повече своята първоначална протективна функция: от семейството, което закриля, през клана, който закриля, храни и утвърждава, се достига до  “държава”, която се грижи (и до “малкото семейство”).
“Грижата на Държавата” обаче е подчинена на един прецизен договор, който предвижда:
1.Безусловно приемане на морала, етиката и  законите на нейната
социална организация (граудингът, или реалността на Доброто и  Злото, се прехвърлят от индивида към общността).

2.Търсене на статус, тоест на икономическа власт, за да утвърди
могъществото на самата държава.

3 . На Държавата се преотстъпва правото да възпитава децата и да ги формира според собствените си морални закони, за да просъществува вечно самата Държава (14).

В тази Държава, обаче, Азът остава  сирак. Лишен от нежност, любов, сигурност, самоуважение, “хранене”. А тези, които й струват най-скъпо са децата, възрастните, инвалидите и “ненормалните”, които са избрали свободата. В семейството, което произвежда (т.е. работи за Държавата), задоволяването на потребностите изпада  на втори план.
“Граудингът на Държавата” не предвижда “тялото”, освен когато му е нужно като “пушечно месо”. “Тялото” става маса. Ние! Телата на работещия мъж и работещата жена плачат. Оплакват  “ерата на клана”, защото в онази “принадлежност” са достигали дистенцията.
Това е граундингът на “човека в чекмеджета”, това е  обяснението за страданията на човешката душа.
(14) Вж. също горния цитат от Платон, “Република”.

Това е кратката история на любовите, които се превръщат в “чукане”;  на емоциите, които се превръщат в болест; на мислите, които  губят своята креативност и се превръщат в почти електронни файлове; на чувствата, които се прикриват зад симптомите, от страх да не бъдат ”разкрити”.

Това са превратностите в съдбата  на човека без граундинг , на това съвършено същество, което търсейки фалшивата власт, е изгубило  собствената си идентичност.
ооОоо

За теб, “жената в чекмеджета”

Ето че стигнахме и до теб, “жената в чекмеджета”! На теб възлагаме  надеждите си за бъдещето. Предварително уточнявам: не си с нищо по-добра от своя спътник – “мъжа в чекмеджета”. Хилядолетната сексофобна култура ти пречи да бъдеш женствена. Днес твоите правила са: да “не се показваш”, да “не тичаш подир…”, да “не се подчиняваш”. Феминизмът не те е научил на нищо. Напротив, отнел ти е и малкото сигурности, които имаше: като се започне първо с тази, че си “допълнение”, а не “равна” на своя спътник (както и впрочем той не ти е “равен”, а естественото “допълнение” на твоето Аз). Научила си се, че можеш “…да не разтваряш краката си”! – и това е добро, но не си се научила да разтваряш сърцето си – и това е лошо.

Обратно на “мъжа в чекмеджета”, който е превърнал мачизма в знаме на своята псевдосвобода, ти предпочете да се скриеш зад  формата,  зад формалното. Сега предлагаш на синовете (и дъщерите) си своята собствена норма и им забраняваш по този начин да бъдат свободни.
Твоята възпитателна формула не подтиква към личен опит и ти, която с “брачния договор” си изгубила всяко съблазнително поведение, си служиш с тези “норматирани рожби”, за да поддържаш държавата, която възпява чумавото семейство, давайки по този начин начало на едно ново поколение от “хора в чекмеджета”.
Преоткрий, жена, риска да съблазняваш; излез от правилата, търси  по-скоро съперничеството, отколкото “договорите”. Ако ТИ си свободна, ще създаваш свободни деца! Свободни да живеят и да обичат.
Не се плаши от коментарите на лицемерите, на “добродетелните”: тези последните са превърнали емоционалната чума в своя емблема.

Твои са съдбите на бъдещето. Излез от “чекмеджето”!

Епилог

Ето, че стигнахме до края. Говорих за области на Аза, примитивни племена, потребности, движения и чекмеджета, но преди всичко разказвах за мъже и жени. Исках да акцентирам на ситуацията на относително робство, характеризиращо живота на днешния модерен човек. Многократно обвинявах Държавата и Църквата, че обричат човека на емоционална мизерия. Но въпреки това, аз нямам нищо против политиците и духовниците: самото им право на съществуване е наложено от емоционалните задръствания, които са приклещили в менгемето си “човека в чекмиджета” . Модерният живот изглежда (казвам: изглежда) диктуван от разума, от логиката. Разумът и логиката са студени неща, без тяло, нематериални. Човекът обаче има тяло. И то се самозаявява: ето ме! Това тяло, вместилище на толкова противоречия, говори със свой, плачевен и уви, вече  слаб глас: гласът на Аз-организмично. И тук започва истинската дилема: кого да слушаме? Хилядолетната мъдрост на човешките дълбини или гласището на нашите неврози? Труден избор! Защото и кресливият глас на неврозата ни изглежда наш. Кой е истинският? Модерният човек няма време да се впуска в тези софизми. “Разсъжденията” на неврозата излизат на преден план, защото в противен случай ще бъдем вписани в групата на “замърсителите” на ума и на планетата. А всъщност това “замърсяващо” (впрочем най-чисто!) гласче е там. И за зла участ напълно го съзнаваме. Нега не го смесваме с “гласът на съзнанието”. То е съвсем друго нещо. Но не нещо, което искат проповедниците и Държавата. Не, гласът, за който говоря е този, който ни подсказва верните алтернативи на нашата екзистенциална схема. Този, който ни казва, че нашите дейсвия са болни, че истинските ценности ще ги намерим в чувствата си, а не в мисленето. Този глас постоянно ни подканя към промяна. Но страхът е силен! Страхът ни подхранва мощта на неврозата. Страхът е спирачката на промяната, на хармонията, на здравето. Тази книга съдържа рецептата против страх. Следователно, ако сте стигнали до тук, значи имате вече избор. Един труден избор между равновесието и мърсотията. Надявам се да съм ви улеснил в осъзнаването на това кой е вашият прав път.

Валдо А. Бернаскони