Теория на потребностите

проф. Валдо Бернаскони

Материалите са от книгата на проф. Валдо Бернаскони „Неорайхиански теории“.

Предговор

Е да, минаха повече от двайсет години, откакто измислих “терапията на петте движения”. Двайсет години, прекарани в (психо)анализиране, преподаване, проверяване.
Двадесет години във възход, през които неорайхианската школа срещна и противници, и ентусиазирани поддръжници. Разпространи се на много места. Дори се превърна в материя за университетска специализация. В спомените ми се въртят хиляди лица: болни, студенти, любопитни, репортери. Едно нещо ги обединява: объркаността. Аз предлагам една терапия, съставена от движения, теория, която говори за потребности. Те ме гледат и… не разбират. Може да разбере само този, който се е съгласил да преживее лично “терапията на петте движения”, повече не отлага и се потапя в една идея, която не е само “терапия”, но също и преди всичко – философия на живот. Нямам намерение да се правя на великия Учител. Ни най-малко! През изминалите години трябваше да подложа на съмнение някои сигурни опори, около които бях изградил собственото си битие. В резултат на това се оформи един много по-адекватен на природното, по-прост и конкретен модел на Аза. Въз основа на този модел, предлагам повторно с “Неорайхиански теории” една преразгледана теоретична постановка, която да насочва в бъдеще терапията и аналитичния модел, предложен от моята школа.

Изминаха повече от двайсет години. Но сценарият, по който се движи днешният човек, си е един и същ. Войни. Борби за власт. Разпадане на семействата. Общество, което прави секс, но е забравило да прави любов. Болни от емоционална чума човечета, чакащи чинно на опашки пред лекарските кабинети. За какво тогава служи цялата наука, която не прави друго, освен да продължава живота без обаче да подобрява качеството му?

Преди двайсет години вярвах, че на този свят всичко е възможно. Днес съм по-скоро песимист. Вървя по улиците: лицата, които срещам излъчват загриженост и умора. Радост? Рядко се среща. Дори в детските градини я няма вече. Властта и тук се намесва и се разпорежда: Да се забаляваш и играеш на воля не е хубаво! И най-малките трябва да се научат да бъдат дресирани. Какъв идиотски свят!
Около мен расте странно поколение: с единия крак в романтизма на петдесетте години, а с другия – в страха да бъдеш.
Поколение от мечтатели, което е загубило способността да разпознава недвусмислеността, която цари в живота. Млади жени и мъже, които търсят Идеала, Мечтата. Млади жени и мъже, които чакат в родителското гнездо небесния принц или спасителката фея. Млади жени и мъже – неподвижни, празни.
Имам усещането, че живея в една епоха на преход, един вид хаос, от който рано или късно, нещо ще трябва да се измъти. Но какво? Песимист съм.
Давам за печат тази книга със съзнанието, че малко ще допринеса за каквато и да било промяна. Т.е. “Неорайхиански теории” е предназначена за моите студенти, моите пациенти и тези, които търсят алтернативен отговор за причините на драмите в началото на третото хилядолетие.

От автора
Лугано, юни 2003

Теория на потребностите

Теорията на потребностите е “доктрината”, която заема централно място в неорайхианската терапия и анализ.
Фройд не отива далече в изучаването на човешките потребности: “…до То можем да се приближим само използвайки сравнения; наричаме го хаос, казан от врящи възбуди. Представяме си го изцяло ориентирано към телесното, приютило в себе си всички нагони, намиращи своя психичен израз, без да можем да определим под формата на какъв точно субстрат”.
Фройдовото схващане за местонахождението и механиката на потребностите е ограничено и непълно, но преди всичко – лишено от каквато и да била биологична, антропологична или неврофизиологична основа. Затова изглежда необоснована в очите на модерните учени. Организацията на Живото същество не може да се развива в хаос. А само върху една подредена и генетично обусловена база в психичната и соматична конструкция на Аза.
Заглушени от действието на Аз-идеално-ВМН, потребностите на Аза, не могат да бъдат непосредствено разпознати. Пред външния наблюдател те се проявяват в една “облицована” от културата форма, преплетени с множество етични и морални елементи, диктувани от властовата невроза.
Хомо невротикус нормалис, това странно животно, населяващо голяма част от тази планета, се страхува да “съблече” до голо потребностите си. Дори самото осъзнаване, че притежава потребности, се преживява от него като симптом на слабост, малоценност и му напомня “неудобното” родство с животинския свят.
Милиарди препяствия пречат на потребностите да изплуват от дълбините на Живото същество и да достигнат до външния свят. Затова видимото на повърхността не е нищо друго освен един артефакт, създаден от тираничното мислещо Аз (или Аз-идеално), добре тренирано да забранява на тялото да проявява своята природност и да извисява глас.
Мислейки, човекът е изгубил през хилядолетията тази си способност. Мисленето днес е станало автоматично, изгубило е способността си да се отнася критично, индивидуално, да бъде оригинално, креативно и бистро.
Мислещият Аз е отражение на символите, правилата, писаните и неписани закони на една култура, която се развива откъсната от управляващите Живото същество потребности.
Въпреки това в дълбините на Аз-организмично потребностите съществуват в кристално чист вид. Тук срещаме нарцистичните потребности: хранителна, сензорна, сексуална и социалните: от утвърждаване и принадлежност.
Предполаганият от великия Фройд хаос, се оказва абсолютен ред:

потребност възбуда (нагон) движение опит дистенция (удоволствие).

Потребността се ражда на базата на точни биологични изисквания на организма (изисквания, диктувани от стремежа към удоволствие, оцеляване и равновесие) и намира задоволяването си или дистенцията в срещата с групата на принадлежност или конкретното Ти-обект на отношение.
Но нека не се спираме само до предверието на Живото същество. Нека открием безкрайността му, вечната и хармонична механика. Да открием заедно връзката между потребности и идеи, произхода на креативността и индивидуалността, както и необоримия факт, че всяко човешко действие е насочено още в зародиша си изключително и само към задоволяване на потребностите на Аза, т.е. към дистенцията и удоволствието.
Психофизиология на потребностите

Ако анализираме импулса, който подтиква Аза към Ти, т.е. към задоволяване на потребността, ще забележим преди всичко едно неутолимо желание за удоволствие (дистенция), присъщо на всички Живи организми. Появата на една потребност предизвиква в организма серия от механични и електрични реакции, които се комбинират в едно специфично функционално отношение, типично за живата природа(1). Процесът, който превръща потребността в материя, може да бъде дефиниран с термина нагон.
Нагонът завзема организма и предизвиква състояние на възбуда напрежение, т.е. едно неприятно усещане, от което организмът се опитва да избяга, задвижвайки се към обекта-цел, избран за задоволяване на потребността. (Ерготропна фаза, респективно симпатикотония). ТРЯБВА ДА СЕ ОБЯСНИ ОТ ПРЕВОДАЧА
Изборът на движението (съблазняване, агресия, подчинение, подтискане/недоверие) е съобразено с недвусмислената реалност – природна, социална, емоционална, в която Азът е принуден да се ориентира. Всяко движение предвижда мобилизацията на точно определени мускулни групи (сегменти), отговарящи за извършването на предварително избраното движение. Приближаването до обекта-цел, респективно срещата на Аз и Ти, представлява опитът на Аза. Задоволяването на потребността поставя края на опита: Азът се отпуска и консумира удоволствието (трофотропна фаза, респективно парасимпатикотония), (вж. фиг. 1). Напрежението, което е съпровождало живия организъм по време на опита (от появата на потребността до края на опита), сега отстъпва място на успокоението, отпускането. Следва творческата фаза на планирането.
(1) Вж. също Wilhelm Reich, “Analisi del carattere”, Ed. SugarCo

Потребност от принадлежност

В подножието на Сиера Паракайма, на границата на Бразилия и Венецуела, между реките Амазонка и Ориноко, на територия по-голяма от сто и петдесет хиляди квадратни километра, живее племето яномами. Те живеят разпръснати из девствената гора, групирани в малки племена от няколко десетки индивида. Общият им брой не надхвърля 15 000.
Не е известен произходът им, нито защо преди хиляди години за се оттеглили в дълбините на Амазонските джунгли. За този огромен период от време яномамите са успели да запазят непокътнати своите ритуали, обичаи, социална огранизация, етични и морални закони, които представляват безценен обект за изследване от специалисти като мен, занимаващи се с психоантропология.
За обичаите на яномамите е писано в не малко научни и популярни издания: уважение към индивида и индивидуалността, зачитане на правата на детето и възрастния, респект към реда в общността, към това да бъдеш, а не да играеш роля, уважение на спонтанността, а не на властта. Или ако трябва да обобщим: уважение към биоикономичността и в същото време икономичността (полезността), ръководеща живота на клана (социоикономичност). Това е щастието на не-културата, на това да бъдеш, без да имаш.
Малко са правилата, които ограничават безгрижието на този малък народ. И всички те са с един общ знаменател: създаването на една ефикасна система на принадлежност.
Принадлежността е сигурност. Това е съзнанието, че си част от някакво цяло. Една невидима нишка свързва всички членове на племето. Никой не е анонимен.

Фиг. 1. Всяко преживяване представлява един опит. Всеки опит има свое начало и край.

В началото на опита се намира незадоволената потребност (1), която поражда импулс (нагон)(2); нагонът възбужда организма (3); възбудата в организма се превръща в движение (4); чрез движението Азът навлиза в опита (5). След задоволяването на потребността Азът се отпуска: това е краят на опита (6). Следва един “период без потребности”, (дистенция post-coitum, енергетично презареждане, креативност).
В доброто и в лошото всеки индивид принадлежи към своето яно (яно= клан или група от съжителстващи). Всеки член на племето е част от него, както и племето е част от неговото Аз. Неговата история е историята на племето. Азът и групата на принадлежност са почти едно цяло, което можем да сравним с щита, зад който се крие античният войн, с обятията, даващи сигурност, със сигурността, че си неделима част от една общност. И всичко това съществува успоредно със свободата да бъдеш индивид.
Кланът е Закрилницата майка и Старият мъдрец. Но и всеки по-възрастен член на общността може да играе ролята на Закрилница майка и Стар мъдрец. Там радостите и скърбите на индивида са радости и скърби на племето и обратно. Племето гарантира здраве, психично равновесие и чувство за сигурност на членовете си. Ако някой от племето се разболее, шаманът поема грижите за него. Същият болен се превръща в шаман за шамана, когато последният има нужда от подкрепа. В тази общност статусът не влияе на благополучието на индивида. Там всеки е шаман. Всеки е всичко и нищо. Всеки е. Той просто е и толкова. Природността, с която се отличава животът на яномамите, не е случайна, нито е резултат на религиозни, етични или морални избори. Там всеки се ражда свободен. Ражда се, защото е било взето решение да се роди. Ражда се, защото е желан. Както ще видим по-нататък, отношението между майка и новородено е изключително любвеобвилно, физическо и никога подтискащо. Нищо не помрачава това хармонично взаимоотношение, защото не се позволяват нежелани раждания, които да компрометират връзката между майката и детето, до момента, в който последното не бъде вече отгледано до възрастта, в която бива въведено в детския клан. Ако за нещастие майката забременее отново през първите години от живота на последно роденото си дете, тя убива новороденото още в момента на раждането му. При първите родилни болки, придружена от няколко по-възрастни жени, тя излиза извън територията на племето и непосредствено след раждането задушава нововороденото като запушва с листо дихателните му пътища.
Само хармоничното и постоянно топло отношение между майка и дете през първите 2-3 години от живота на детето могат да гарантират психичното му здраве (отсъствие на сериозната травма на изоставянето). Това равновесие гарантира емоционалната зрялост на Аза, следователно и хармонията на клана:
Пълно емоционално-чувствено развитие на индивида биоикономичност развитие на принадлежността.
Това, което поразява външния наблюдател е, че никакво осъждане, траур или чувство на тъга не придружава това детеубийство: новороденото се е случило извън принадлежността и следователно за яномамите то не е родено. Не принадлежи към племето. А да не принадлежиш означава да не бъдеш, да не съществуваш.
Спирам се на тези смущаващи обичаи от живота на населяващите девствените гори племена, за да конфронтирам днешния читател с неща, които нямат нищо общо с цивилизацията, но се базират на законите на пиродата и хармонията. Няма да пропусна и да подчертая, че аз лично смятам, че много по- неморална от практикуваното от яномамите детеубийство, е онази култура, която осъжда децата да се грижат в невръстна възраст за по-малките братче или сестриче или да живеят в мизерни детски домове или просто да не бъдат забелязвани сред изобилието на широкоекранни телевизори, вили на морето и планината и купчина електронни играчки. Този, познат на много от нас, модел на живот не може да задоволи потребността от принадлежност, ако разглеждаме принадлежността като люлка, в която индивидът узрява при пълно уважение на неговата уникалност.
Днес модерното цивилизовано общество предлага един проект за живот, който е много далеч от инстинктивната интелигентност, характерна за всички животински видове. Днешният човек, плод на тези “възпитателни” модули, се превръща в едно изкуствено, перверзно, суетно, жестоко и болно същество, нямащо никаква представа за истинската същност на чувството за общност. Едно същество, което е обучено дори да обезприродява естествените функции на тялото си до степен, в която не е в състояние да разпознава здравите му и недвусмислени изисквания. Едно глухо за природата в себе си създание, което не е способно да разпознае собствените си потребности.
Тъжно е, но за да открием отново реда, хармонията, принципа на принадлежността, морала на природата, трябва да обърнем поглед към примитивните племена, които често днес биват възприемани като смешни.
В тези примитивни общности детето задоволява потребността си от принадлежност първо във връзката с майка си, а после и чрез сливането с клана. Колкото по-задоволена е потребността му от принадлежност, толкова повече израстването му ще се отличава с креативност и емоционална стабилност. Да принадлежиш означава “да бъдеш част”, а “да бъдеш част” е максималната степен на сигурност.
В един сигурен климат детето се научава да задоволява нарцистичните си потребности (хранителна, сензорна (прото)сексуална) и постепенно да посреща все по-сложни видове опит, докато се слее изцяло с клана. Преживява провали и отхвърляне, без това да промени самооценката му. Научава, че всяко отхвърляне отваря врата към нови възможности.
Енергията му тече свободно към външния свят, към Ти:
Тялото е там, където е енергията!
Онези части от тялото, през които енергията не протича, са празни обвивки.
Без енергията, окото гледа без да вижда, ръката докосва, отричайки контакта, ухото слуша без действително да предава информацията към мозъка. Устата говори, без да изразява.
Това е измерението, в което е Id: в опиянението на парейдолиите. То е долу – в слънчевия сплит – и говори безмълвно. Живее в лабиринта на образите, на фантазията, на съня.
Зародишът наблюдава себе си в онази пещера, където болка и радост, топлина и студ, чувственост и въздържание са естественият израз на мисълта, без каквато и да е било връзка с реалността на тялото, Сега, сега, сега – неговият свят е сега. Сега е сън.
Реалност: измерение, което Id планира за едно тяло, което сега принудително държи в атония.
А времето потъва, като лекомислен нарцис в блатото на нимфите(2).

(2) W. A. Bernasconi, “Id: storie dell’evoluzione”, Ed. IRC-Press
Да принадлежиш, означава да бъдеш. Да бъдеш в един континуум от енергетични обмени от Аз към Ти, от Ти към Аз. Да бъдеш жив и да се отвращаваш от аморфността. Да бъдеш някой, който комуникира, който проявява смелост, породена от онази сигурност, която само хармоничната принадлежност би могла да гарантира.
Потребност от принадлежност: семейството

Основното ядро на принадлежност, в което и възрастните, и децата задоволяват потребностите си, е семейството. То обикновено се състои от един мъж, една или няколко жени и потомството.
В семейството(от лат. Familus-слуга) индивидът задоволява, в моногамни или полигамни отношения, всичките си нарцистични потребности: хранителна, сензорна, сексуална. Следователно семейството “служи” за поддържане на равновесието на Аза, тъй като само и изключително в неговите рамки може да се постигне дистенцията, т.е. удоволствието за всичките му членове. Създаването на семейство би трябвало да бъде синоним на постигната организмичност. Но само индивидите, узрели емоционално в един хармоничен, а не враждебен климат, са в състояние да пресътворят тази хармония, с която се е отличавала в миналото тяхната собствена връзка с майка им и да я пренесат и проектират върху едно ново Ти-обект на отношение, с което да създадат стабилното ядро, наречено семейство.
В този тип семейство не се наблюдава съперничество и жажда за власт. Климатът се диктува от абсолютното чувство на доверие и съзнанието за взаимозависимост. Само в тази обител е възможно развитието на пълната организмичност и способността за цялостно отдаване, предшестващо пълното задоволяване на сензорната, сексуалната и хрантелната(в най-широкия смисъл на думата) потребности.
Семейството би трябвало да бъде саморегулираща се единица със собствени правила, различни от законите и регламентите, които диктуват взаимоотношенията семейство – клан.
Семейният хомеостазис е продукт на позитивни взаимоотношения: солидарност, взаимно допълване, емпатия, прозначност, търсене на диалог с цел намаляване на напреженията. Семейството де факто престава да съществува, когато в него преобладават отрицателните взаимоотношения: антагонизъм, търсене на абсолютна власт, напрежение, несъгласие по отношение на вътрешния ред. Хармонията отстъпва място на гнева, безразличието или властовата невроза и “системата” се заразява с емоционална чума (терминът е въведен от В.Райх- б.пр.). Доверието бива изместено от недоверие. Следват екзистенциално неблагополучие, изневери, насилие, болести и ядрото продължава да представлява едно цяло само по силата на “договори”, нездраво чувство на “лоялност” или мъгляви клетви за любов. Връзката между партньорите изтънява все повече и възможността за задоволяване на потребностите се превръща в илюзия. Любовта се е превърнала в садо-мазохистично отношение. В най-добрите случаи следва раздяла, развод, придружени от множество бюрократични формалности, скандали пред съдебната скамейка, скрита злоба и болка, страх от самота, финансова нестабилност, караници пред децата (“ … ти си виновен/виновна, че децата страдат”).
Съвсем различен е климатът по време на “края на любовта” при примитивните племена. Например при Догоните (популация, наброяваща около триста хиляди индивида и населяваща земите на Судан в Западна Африка), когато една жена не се чувства щастлива във вразката си, напуска колибата и се връща в предишното си семейство. После мъжът и жената се женят повторно. Никой не е ощетен: децата запазват ненарушено собственото си чувство за принадлежност като продължават да живеят в клан, формиран от майка и баща, лели, дядовци, братовчеди. Така се постига естествения триумф на любовта и природността над егоизма, ревността, властовата невроза и емоционалната чума.
Потребността от принадлежност : кланът

Кланът представлява група от няколко семейства. В кланът се увеличават възможностите за оцеляване на индивида и на семейството. В клана всеки Аз има своята социална идентичност и йерархична позиция. Кланът се формира на базата на обща идеология и обща екзистенциална философия, свързани с общ тотем и табута.
Ако в отделното семейство господства правилото за взаимодопълване и то действа като едно хармонично цяло, то правилата, които управляват клана, т.е. връзките между семействата, се основават на подтискане на действията, при което поведението на индивида се ръководи от табутата. По произход табуто има защитна функция за екосистемата и сцеплението в клана. По този начин се гарантира чувството за принадлежност, благополучие и сигурност на индивида и семейството.
Групирането на няколко семейства в клан бележи от психоантропологична гледна точка прехода в динамиката на Аза – от първенството на Аз-организмично към това на Аз-идеално.
Докато в семейството действията са насочени преди всичко към задоволяване на нарцистичните потребности, в клана те са насочени към търсене на социална позиция. Поддържането й гарантира привилегии, а следователно и сигурността на семейството.

Потребността от принадлежност: народност

Народността при примитивните вероятно е била “освободена” от тясно икономически функции и по-скоро отговорна за правата, свързани с потребността от принадлежност и сигурност на индивида в обществото ( например кодекса на цар Аморита Хамураби, 1972).
Днес, в модерното общество, чувството за принадлежност изглежда по друг начин: Аз-идеално, обзето от властовата невроза, командва “културния” човек. И табутата, които това човекоподобно създание ражда ден след ден, час след час, имат бионегативен и сексофобен характер.
В модерни времена понятието “нация” се превръща в тотемен символ. Но днес нацията е далече от Аза: стреми се да запази самата себе си и да наложи собственото си “Аз” на поданиците си и на други нации. Докато народността в антични времена е можела да бъде синоним на социоикономичност, то нацията е еквивалент на конфликт между естествените и изкуствено създадените ценности. Нацията ражда фалшиви идеали и псевдоморал, които обезценяват спонтанността и неподправеността на индивида, заливат го с често ненужни социални грижи, правила и закони, кастриращи индивидуалната креативност, и повече или по-малко коварни, жадни за власт “божества”.
Необходимо е следователно да възстановим здравата си принадлежност (това е един от крайъгълните камъни на моя терапевтичен модел). В качеството си на социално животно, човекът не може да постигне благополучието и психофизическата стабилност, ако не е принадлежащ към общност, в която да му е позволено да бъде, да може свободно да се отпуска, да се отдава на Ти-то без страх. Без притеснението, че когато временно е слаб, ще изгуби силата си, престижа или мъжествеността (женствеността) си.
Но за да направи тази съдбовна крачка, човекът трябва да излезе от лапите на властовата невроза, на “чумата”, с която е заразена емоционалността му и да преоткрие удоволствието от живота чрез формулата:

Принадлежност = сигурност = дистенция = удоволствие
Потребност от утвърждаване

“Преди да те обичам, любов, нищо не беше мое…
Всичко беше безпощадно чуждо.
Всичко беше празно, мъртво и нямо,
Изгубено, изоставено, пропаднало…”
(Пабло Неруда)

Тези думи крещят: “Ти си!Ти съществуваш!Само чрез теб аз живея, съм и изпитвам удоволствие!” Това е утвърждаването! Утвърждаване и принадлежност вървят ръка за ръка. Утвърждаването е ключът, който отваря вратите към нови принадлежности и средството (единственото средство!), което циментира създадената вече принадлежност.
Ако се самонаблюдаваме критично, ще осъзнаем, че всички наши действия (или почти всички) пряко или косвено са насочени към получаване на утвърждаване: от усмивката, с която срещаме съседа си до букета с цветя, който подаряваме на партньора си. Не съществува действие, което по директен или индиректен начин да не цели получаването на утвърждаване, защото да бъдем утвърдени в доброто и в лошото, означава, че съществуваме.
Според философа Мартин Бубер хората притежават вродената тенденция да се утвърждават взаимно. Утвърждаването освобождава пътя на онзи тип отношения, при които е възможно задоволяването на нарцистичните потребности на Аза. Дефакто:
– детето задоволява хранителната си потребност от майчината гръд. Само ако е утвърдено от майка си, то може да оцелее ( вж. яномамите – детеубийство);
– Сензорната потребност не може да бъде задоволена, освен във връзката с едно Ти – обект на отношение: отхвърлянето на тази потребност от страна на Ти-то може да доведе до стресова ситуация и психосоматична болест, която ще се дължи на неудовлетворяването на сензорната потребност;
– Сексуалното задоволяване, удоволствие, пълната дистенция и презареждане post-coitum e възможно само и единствено в хармоничната връзка, т.е. типът взаимоотношение, което символизира реципрочното утвърждаване. (При случайните връзки или тези от типа “проститутка-клиент” Азът не може да постигне пълното отдаване в момента на оргазма и така да премахне всичките си мускулни защити, за да постигне реалната дистенция-удоволствие).
Колкото повече утвърждавания получава индивидът в кръга на своята принадлежност (семейство, клан), толкова по-обширна ще бъде мрежата му от съюзни отношения и следователно по-висок неговият социален ранг (статус). А без съмнение, един висок статус благоприятства в социалния контекст задоволяването на нарцистичните потребности.
Стратегията, осигуряваща достъп до високия статус е тясно свързана с понятието утвърждаване-съюз – принцип, който бива прилаган инстинктивно още от детството.
Както отбелязват Стив Сакин и Естер Телен, търсенето на съюзи в детска възраст следва точно определени закономерности:
– заявка за приятелски намерения и сътрудничество: “Ако направиш това,… ще бъда твой приятел” или “Искаш ли да ми помогнеш да сглобим тази къщичка?”;
– предлагане на предмети (подаръци);
– хващане за ръката, милувка, прегръдка или целувка, или други форми на физически контакт;
– вербален израз на неудоволствие, свързано с предшестващи конфликти;
– обещания от типа: “… ще ти дам моя камион”.
Не е задължително предложенията да бъдат приети (това важи както за света на децата, така и за този на възрастните). Наблюдава се, например, че един емоционално беден или като тенденция интровертен индивид, бива избягван и изолиран от груповите дейности. Неговите търсения на утвърждаване и съюзи често биват игнорирани или отблъснати. Това важи също и за тези, които са надрасли в емоционалното си развитие средния емоционален стандарт на групата(3).
Постигането на висок статус зависи от способността за акомодация (4) на отделния индивид. Развитието на тази способност е плод на опита, натрупан през ранното детство. Броят на утвърждаванията, които индивидът получава в семейството или по-широката група на принадлежност, директно корелира с броя на шансовете за хармонично развитие на собствената му личност. Липсата на утвърждаване и ниският статус детерминират, в пирамидално структурираната общност, ограничения достъп до задоволяването на нарцистичните потребности (хранителна, сензорна, сексуална). Това неминуемо води до пагубни последици за физическото и психическо здраве на индивида. Произтичащата от това стресова ситуация предопределя моделите на взаимодействие, които ще се развият в даденото семейство:
Стрес емоционална депривация стрес

Тази формула обяснява повтаряемостта на ситуациите на дискомфорт в семейството или клана.
Франс де Уол(5) твърди, че този феномен важи за всички животински групи с пирамидална организаци: най-високата смъртност при маймуните се дължи на болести, глад и хищнически нападения. Най-малка възможност за оцеляване има поколението на маймуните с най-нисък социален ранг. Намиращите се най-ниско в йерархията маймуни са доминирани и ограничавани в достъпа си до храната. Това им причинява много страдание, лишения и стрес. Тези факти наскоро бяха потвърдени и от наблюдения върху популация от тревопасни маймуни от породата макак, обитаващи остров Ява. Холандските биолози Мария Ван Нордуик и Каре ван Шайк, прекарали години сред маймуните от този вид в Суматра, установяват, че екземплярите с висок социален ранг обикновено първи се добират до отрупаните със зрели плодове дървета. Тези маймуни достигат по-висококачествената храна с минимални усилия и по този начин си осигуряват и по-дълго време за почивка и grooming (задоволяване на сензорната потребност, типично за маймуните, което често бива наричано “ритуал на пощенето”). За една женска маймуна в природата да се намира на върха на социалната скала не е само удобно и приятно, но е и фактор, от който зависи продължителността на живота й и възможностите и за възпроизвеждане.
(3) J.L. Moreno, “Gruppenpsychotherapie und Psychodrama”, Ed. Thieme, Stuttgart.
(4) Акомодация: термин, използван от Ж. Пиаже, който изразява тенденцията на индивида да приспособява своята активност към структурата (нормите) на средата.
(5) F. De Waal, “Far la pace tra le scimmie”, Ed.Rizzoli.
Утвърждаване и властова невроза

Homo nevroticus normalis не живее, той се представя. “Представлението” му е насочено към онези Ти-обекти на отношение, които имат власт, защото според неговия модел на мислене, утвърждаването от страна на тези Ти-та детерминира социалния му статус. В съзнанието му се е загнездила сигурността, че щастието може да се постигне само след полученото одобрение от страна на това Ти (обект или субект), което има власт. Борба за място под слънцето. Желанието за доминиране се разпростира и в материалната и в нематериалната сфера: предметите се превръщат в средство за утвърждаване в материалния свят; хората “служат” за демонстрация на властта над себеподобните.
Това е вечната битка на всички срещу всички, за да се определи кой е отгоре, т.е. кой пръв би могъл да си осигури достъп до най-вкусните плодове от дървото на живота. Това вечно “представление” опорочава начина на мислене и живота на homo nevroticus normalis. Нарушава хармонията в отношенията му с Ти, тъй като на мястото на хармонията се настанява желанието за притежание. Веднъж достигнал върха на пирамидата, човекът се сблъсква с неизбежната самота, придружаваща тези, които се целят към най-високите върхове. Там го очаква една лоша изненада.

Хомо невротикус нормалис, метаудоволствието и фантастната формация

Ако при маймуните високият ранг винаги е синоним на привилегирован достъп до Ти-цел (обект или субект), т.е. на дистенция и удоволствие, то при социализирания човек нещата вече не стоят така. За вечно подтиквания от неутолима жажда за власт хомо невротикус нормалис постигането на екзистенциалните цели не означава радост и дистенция, а в повечето случаи се явява поредната летва, все по-висока, по- задължаваща. Никаква почивка, та нали някой може да го задмине! Постоянна тревожност и страх от падане. Натрапливо внимание, насочено към най-малките промени в микрокосмоса му. Контрол: всяко нарушение на равновесието в неговия кръг на принадлежност предизвиква паника и налага бърза намеса за обратното поставяне на нещата по местата им. Каквото и да му струва това!
Белезите на неговия успех нямат нищо общо с дистенцията в обятията на любимия(любимата). Не! Това са кюлчета злато, суперавтомобили, яхти, вили, самолети. А за по-малко състоятелните: Дялове от имоти, пътешествия до Бахамите, свръхоборудвани кухни. Ето това е обществото на метаудоволствието, което хомо невротикус нормалис е създал.
Метаудоволствието се състои в това да живееш вътре в “представлението”. То означава да се радваш на самоцелното утвърждаване: “…колко си добър!” “О, колко съм добър!”. И радостта свършва дотук. Животът не се регулира вече от желанието да бъдеш, а от това да изглеждаш. Власт и мощ се превръщат в единствените източници на утвърждаване, които като чудовищни божества, изискват всеки ден ново жертвоприношение. Не би могло да следва друго, освен колапс. Тялото отказва да участва в това стерилно състезание. Идва ред на болестта, а може би дори на смъртта.
Но това ще бъде една важна смърт, придружена с важни слова, важна погребална церемония, важни опечалени, които разбира се ще използват дори това тъжно събитие, за да завържат нови важни връзки, гарантиращи им изкачването до тяхната собствена, непременно луксозна погребална ниша…!

В едно общество, което се ръководи от абсурдни морални и етични кодекси, Азът се отдалечава от простичките закони на Аз-организмично (движение удоволствие дистенция), за да се потопи в друго измерение – това на властта.
Пред удоволствието post-coitum(в най-широкия смисъл на думата), хомо невротикус нормалис предпочита да се радва на статуса си, на лавровите венци (истински или фалшиви), които неговата публика му дарява. Метаудоволствието е плод на сублимацията на нагоните: нагонът, първоначално насочен към задоволяване на някоя от нарцистичните потребности, бива отклонен и пренасочен към вторична цел, т.е. задоволяване на някоя от социалните потребности. По този начин Азът не излиза от опита, за да “изконсумира” полагащата му се дистенция, понеже е ръководен от страха да не изгуби контрол над самия опит. Единственото, което иска е контрол над живота:
Контрол=удоволствие.
Болест и властова невроза

В най-общи линии дори психичните и психосоматични болести биха могли да бъдат интерпретирани според логиката на властовата невроза. Когато Азът е изчерпал своите мизерни ресурси, за да си осигури толкова утвърждавания и принадлежност, енергията му се задръства. Това задръстване се проявява пред външния свят под формата на болест. Например:

1. Отхвърляне на храната (анорексия) търсене на внимание
пораждане на тревожност у Ти-обект на отношение контрол над това Ти чрез предизвиканата тревожност контрол над Ти= удоволствие (щом ти се тревожиш за мен, значи аз съществувам!).

2. Депресивно поведение (затваряне и изолиране от външния свят) предизвикване на страх: Ти-обект на отношение преживява загуба на принадлежността контрол над Ти чрез депресията контрол над Ти=удоволствие (…съществувам несъществувайки и несъществувайки получавам твоето утвърждаване!).

3. Аноргазмия отхвърляне на утвърждаването (…ти не успяваш да ми доставиш удоволствие) индуциране у Ти на чувство за секуална и социална импотентност чувство за вина: Ти е принудено да стои “отдолу” власт над “импотентното Ти”= удоволствие от притежаването на Ти-импотентно.

Бих могъл да продължа с примерите, но тези са достатъчни, за да покажа как обезприроденият човек, фрустриран, импотентен, жертва на властовата невроза, използва всяко достъпно средство, за да постигне контрол на Ти-обект на отношение.
Фантастната формация

Хомо невротикус нормалис живее в “утрето”, а “утрето” е фантастна формация. “Днес” е стрес, “долина от сълзи”, борба за оцеляване; “днес” е компромис, подчинение, импотентност.
Но утре! “…утре моята звезда ще изгрее!УТРЕ!”. Това “утре” е фантазия и формиране на утопични сънища. Този човек, който преди хиляди години, за да оцелее е усвоил триизмерното мислене (минало, настояще, бъдеще), днес използва тези отличаващи го от всички други животински видове способности, за да провали самия себе си. При това го прави много наивно, като дете, което търси подкрепа и очаква все щастлив край на приказката. И точно като дете се вкопчва в царството на фантазията, в съня с отворени очи, за да обещае на изнуреното си от ежедневни усилия тяло, илюзията за дистенция… в едно неопределено утре. Мечтае за награди и удоволствия, които бъдещето “със сигурност” му е запазило. Сътворява и се наслаждава на всевъзможни фантазии, пълни с леснодостъпни жени, мегаоргазми, апетитни ястия (но за момента трябва да се задоволи с fast-food, за да не закъснее за работа или събрание!), козметични жрици, които се грижат за тялото му, награди, победи. Но всичко това е утре.
Винаги утре. Днес е битка. Битка именно за това утре. Утрето, което ще отреди място за страстта. Днес е полумъртвото съществуване. Разумът, който командва тялото. Той, днешният свръхзает човек, е дори “алтруист”: “…правя това за вас!”, заявява той пред изоставените си деца, които трябва да го заменят с някакъв непознат чичко; пред родителите си, които почти е забравил; пред любовниците, които изоставя; пред съпругите, на практика превърнати във вдовици и принудени да задоволяват собствените си потребности с дежурния водопроводчик; пред съдружниците си в битката за лавровия венец на самоунищожението: “…жертвам се за вас (Неблагодарници! Мисли го, но не го казва), за да ви осигуря едно светло бъдеще, икономическо благополучие и едно безпроблемно утре!”.
Трагичното е, че с времето, клетникът започва все повече сам да вярва на собствените си лъжи. Хомо невротикус нормалис живее във фалш, в полуистини, в нереалност. Живее за едно утре, което ще бъде еднакво на днес, еднакво на вчера. Сиво утре.
Но съществуват ли алтернативни модели на властовата невроза, на метаудоволствието, на фантастната формация? Разбира се, но те нямат нищо общо с нашата нация! За да ги открием трябва да навлезем в амазонския ад при яномамите: мънички на ръст мъже и жени, които не познават притежанието, нито привилегированото възползване, нито властта, защото никой никога не ги е притежавал. Те живеят днес, защото утре е едно друго днес. От тях ще научим, че властовата невроза (и нейните директни последици метаудоволствието и фантастната формация) е “откритие” на културата, а не естествено състояние на Аза. Властовата невроза започва с претенцията за абсолютно притежаване на Аза от страна на едно Ти. Такъв е типът връзка, характеризиращ отношенията майка-син (МОЯ син!) в така наречените “цивилизовани” общества.
Синът, който първо е бил притежаван от майка си, първо е жертва, а после се превръща в преследвач: иска да притежава, защото самият той е бил притежаван. Но там долу, в горите на Амазонка, никой никому не е собственост. А когато не си преживял това да си собственост, не можеш и да усвоиш механизмите на властта. Още от най-крехка детска възраст децата яномами не са собственост на родителите си: след отбиването си, живеят свободно в клана на дацата, дискретно наблюдавани от възрастните жени на селото. Те са племето, а не собственост на племето. Там индивидът притежава конкурентен дух, често е агресивен, но действията му нямат нищо общо с търсенето на власт. Той иска тук и сега задоволяване на нарцистичните потребности, без това да разстройва хармонията на клана. Той живее с реални неща, а не с фантасмагорични сънища, философски измишльотини, с измислено “утре”.
Ето алтернативата! Да се научим да не възприемаме като собственост децата си, съпрузите си, пртиятелите си. Себеподобният ни не може да бъде обект на притежание. Нека кръгът на нашата принадлежност се роди и развива в хармонията на свободния избор и да се заздравява на базата на взаимното съблазняване.
Хранителна потребност

Би било прекалено опростителско, ако ограничим хранителната потребност само до буквалната нужда от храна. Да се храни и да храни представляват за човека първични форми на активност, както по отношение на икономичността във взаимоотношението Аз-Ти-Аз, така и във вътрепсихичната връзка Аз(душа)-Аз(тяло).
Няма съмнение, че хранителната потребност е водеща сред всички останали нарцистични потребности: от глад може да се проституира, да се влиза в битка, да се убива. И човекът, като всяко друго животно, се храни, ако е необходимо, с месото на себеподобния си. Знам, че на тази тема ще има желаещи да спорят с мен, но е очевидно, че първична цел на Живото същество е да поддържа висока собствената си биологична ефикасност.
Същността на хранителната потребност се свежда до понятието “хранене”, но само когато включим в него и задоволяването на сетивата: слух, вкус и обоняние.
Човекът, още от неандерталски времена (хомо сапиенс), се е научил да модулира въздействията си върху външния свят, с цел да получи удоволствия, които нямат нищо общо със самото му оцеляване: homo sapiens neanderthalensis се е кичел с цветя, подбирал е при възможност храната според вкуса си, а може би се е бил научил да извлича звуци от раковини и кухи клончета с единствената цел да слуша приятни мелодии. Храненето на сетивата има немалък принос в еволюцията на човешкия вид.
Същото катализиращо влияние върху прогреса на вида и устремяването към културата на властта вероятно е оказало и желанието на човека да си осигури привилегирован достъп до източниците на удоволствие. Дефакто с homo sapiens neanderthalensis човечеството излиза от безгрижната ера на принципа на властта, за да се гмурне в лабиринта на властовата невроза. В онези далечни времена властта е била свързана преди всичко с “контрола над храната”. Археологическата наука има доказателства за удивителни човешки стратегии за придобиване и консервиране на хранителните продукти.
Учудващи за днешното ни въображение са битките на миниатюрния човек от Неандерталската долина с огромните мамути, бикове, бизони, лъвове и гигантски кафяви мечки. Но нека все пак се запитаме (макар, че е почти безсмислено): какво е карало човека да рискува собствения си живот в сблъсъка с тези гигантски създания? Само гладът ли? Не, със сигурност не. След последния ледников период, наред с огромните четириноги, земята е била населена и с многобройни малки видове бозайници, обсипана с плодове и ядливи растения, които са били достатъчни, за да задоволят глада на малките групи от хомо сапиенс.
Следователно обяснението трябва да го търсим “отвъд глада”. А именно “вътре” в човека. Той бързо научава, че “властта над храната” е равна на власт над групата. Както и че кратката или по-дълготрайна власт може да бъде придобита само чрез създаването и контрола на хранителните запаси. Контролът над разпраделянето на храната означава контрол над себеподобния или преимуществено право за задоволянане на нарцистичните потребности.
Не случайно най-добрите ловци са се кичели с гирлянди от цветя и са имали първи достъп до най-хубавата плячка, право да контролират предметите, служещи за удоволствие, както и да се радват първи на красивите мигове, които можело да се изпитат с женските.
Може би – както впрочем и днес се случва- той – най-добрият сред добрите – е бил заобиколен от “клакьори”, “фенове” и “помощници”: Индивидите с по-скромни физически данни и поради тази причина неспособни да си осигурят собствения достъп, до което и да било удоволствие, освен чрез верното служене на властимащия. Племето коленичи пред него, защото през зимния сезон храната е оскъдна и съюза с властимащия се оказва животоспасяващ.
Всъщност от времето на неандерталеца малко неща са се променили. Този, който контролира храната, управлява света. И винаги той пръв се наслаждава на плодовете на изобилието.
Сублимиране

Според философската гледна точка към общесвото, културата съществува благодарение на подтискането, на отхвърлянето или отклоняването на енергията, свързана с нарцистичните потребности на Аза. Основната идея, е че културните постижения са продукт на сублимирането на нагоните. От това следва, че отхвърлянето, отрицанието или подтискането на нарцистичните потребности се оказват необходим фактор за “прогреса”. От това предположение следват всички беди, които човешкото същество е трябвало да изтърпи и си е самопричинило, откакто е станало сапиенс.
За Фройд сублимацията е резултат на отклонение на първичната либидинозна тенденция към “по-възвишени и социално оценими цели”. По този начин, макар и отклонен от задоволяването на изходната потребност, първичният нагон би трябвало да се задоволи чрез сублимацията.
Райх също смята, че: “…сублимацията протича свободно. Като че ли в този случай То, в хармония с Аз и Аз-идеално, влиза в директен контакт с реалността.
Моята школа има по-различна гледна точка по отношение на “доброкачествеността” на сублимацията.
За мен:
– потребностите у живото същество са постоянно латентни (бих могъл да ги дефинирам като “дремещи”);
– потребностите се активират чрез ендогенни и/или екзогенни на Аза стимули;
– веднъж “активирана”, потребността се трансформира, както вече видяхме в:

нагон възбуда движение;

– целта на нагона е определена и свързана с потребността: само когато тази точна потребност е задоволена, Азът постига дистенцията и твори или планира в абстрактното (движението планиране);
– креативността и културата са естествен израз на един задоволен организъм и следователно – лишени от какъвто и да било елемент на подтискане на потребността.
От всичко това следва: културата, създадена на базата на сублимация на първичните потребности, не е пригодна да храни, а произвежда продукти, които по директен или косвен начин напомнят и изразяват терзанието, свързано с незадоволената потребност.
Този тип трудносмилаема култура е следователно предназначена само да ражда морал и етика, които окуражават процеса на сублимация и наказват свободния израз на нагонния стремеж към целта. Това е културата на сексуалната репресия, на неравенството, на войната, на расизма, но също и на “чукането” и на необвързващата любов. Това е културата на нездравия егоизъм, на лицемерието, на подлостта и малодушието, на болестта, защото нищо добро и позитивно не би могло да се роди от страха или подтискането на нещо, което като планински извор иска да блика към света, изразявайки чистота и радост. Нищо… освен нагон, който се самоизяжда!
Хранене и глад за знания

Но да се върнем на хранителната потребност. Гладът на хомо невротикус нормалис не се свежда само до приемането на храна (това на всички ни е известно), а се изразява също и в една непрекъсната жажда за знания. Знанието е утвърждаване, статус, власт.
Не говоря за потребността от знание у скромния човек, този, който без да парадира с познанията си, ги използва за собственото си или благоденствието на другия. Говоря за знанията на т.н. “салонни доктори”, за носителите и разпространителите на тази псевдо-култура (плод на сублимацията), която изпълва печата, радиото, телевизията и всички средства за масова комуникация с научни отпадъци, които нямат нищо общо с истинското познание или онтологичния възглед за битието и човека. Въпреки това хомо невротикус нормалис черпи знания от извора на тази псевдо-наука. Налапва се с умните слова на дежурния професор, който оправдава престъпник, убил собствената си майка, като изравя невъобразими аргументи от клоаката на несъзнаваното и душевните разстройства, за да открие научното обяснение за мерзостите на човешката душа. Хомо невротикус нормалис поглъща непрекъснато тези гнусотии, защото той самият се нуждае от постоянни опрощения и оправдания за собственото си неикономично и болно съществувание.
“Приятели мои, в тази Държава трябва да пълзим на четири крака и да ревем като магарета; трябва да се държим пред тази епидемия като магарета – единственият начин да се опазим незаразени от лудостта”. (Ницше,1888).
Сензорна потребност

Тази тема ме връща към 1981 година. Няколко години преди това, мисля, че беше през 1978 г., бях оформил хипотезата, че в най-античните части на живото същество се крие една задържаща действието система, която нарекох Вроден модулатор на нагоните. Това е една инстанция в Аза, която, обратно на твърденията на З.Фройд, има точната цел да “модулира” първичните нагони, като ги превръща в био- и социоикономични движения, насочени към запазване на живото същество и неговата група на принадлежност.
През 1981 г. научих, при това случайно, че един друг учен Хенри Лаборит е открил антагонистичен път на системите за действие (туберо-инфундибуларен път и перивентрикулярен път) и го е нарекъл “система за подтискане на действието”. Така моята психоантропологична хипотеза намери потвърждаване и подкрепа от неврологична гледна точка.(6)
Съвсем наскоро друга новина ме ръзтърси.
Отново към края на 70-те години бях формулирал и представил (като бях наблегнал на човешката сензорна потребност) моята “теория на потребностите”. Още от тогава моят терапевтичен подход е по-скоро центриран върху физичността, отколкото върху думите. Както можеше да се очаква тогава, академичният свят игнорира моята хипотеза, въпреки очевидните клинични успехи. И ето че само преди няколко дни прочетох в едно специализирано списание новината, че група изследователи от Sahlgrenska University Hospital в Гьотеборг са открили функцията на т.н. С-тактилни влакна (СТ). Тези влакна имат единствената задача да препращат сензорните стимули (докосване, галене) към мозъка.
“Защо милувката на обичания човек предизвиква толкова силни усещания? Отговорът, според група шведски учени, е в наличието на някои специализирани нерви, намиращи се в кожата ни, които стимулират едно приятно усещане в отговор на милувките.
(6) Вж. също главата “области на Аза”

В една статия, публикувана в “Nature Neuroscience” ( 29 юли, понеделник 2002 г.) Хакан Олаусон и колегите му от Швеция и Канада разказват за случай с една пациентка, която почти напълно била загубила тактилните си усещания. По-голямата част от тактилните усещания се предават от “скоростни” нерви, провеждащи нервния сигнал със скорост от 60 метра в секунда. Вследствие на дисфункция въпросната пациентка е била изгубила тази си сетивност.
Съществува обаче една подгрупа от специализирани нерви (наречени С-тактилни, СТ), “бавнодействащи” (със скорост само един метър в секунда), чиято функция до днес е била игнорирана. При тази жена те са останали неувредени. Пациентката, макар и напълно безчувствена при допир, гъдел или вибрации, изпитвала приятен натиск, когато ръката и била галена с четка. Изследванията на мозъка, направени в случая с ядрено-магнитен резонанс, показват, че докосването активира зони в мозъчната кора, които по принцип отговарят за емоциите. И тъй като “бавните” влакна са били единствените останали действащи в кожата на пациентката, учените правят извода, че именно те са сензорите за емоционалните аспекти на докосването”.
По този начин една друга основна идея в неорайхианската школа бе подкрепена от невро-науките. Ако природата, която никога не допуска големи грешки, е предвидила и снабдила тялото ни със специална система, която препраща милувките към мозъка, то това означава, че докосването (разбирай сензорна потребност) има изключително важна функция за равновесието на Аза!

Мъже

Зони от тялото, Зони от тялото, Зони от тялото,      Зони от тялото,
докосвани от докосвани от докосвани от        докосвани от
майката  бащата  приятелите     приятелките

0-25% 26-50% 51-75% 76-100%
Жени

Експеримент на Журард

Количеството на физическите контакти, които един индивид установява с другите, варира силно според възрастта, социалните взаимоотношения и културата.
С.М. Журард е канадски психолог, който прави изследване, по време на което задава въпрос на 300 изследвани пълнолетни лица: кой докосва различните зони на тялото им. Тук по-горе са представени резултатите от това изследване. Р.Лаинг твърди, че днес ние живеем в една епоха на прогресивно “обезтелесяване”. Физическият контакт, поне в нашата култура, изглежда се “полага” изключително и само на децата и влюбените. Журард, от своя страна, критикува американските психиатрични заведения, в които се прави всичко възможно да се възпрепятства взаимното докосване (което той нарича примитивен език на любовта) и което би могло да се окаже именно това, от което хоспитализираните имат особена нужда.

След тези необходими пояснения можем вече да пристъпим към динамиката на потребността от сензорност:
“Най-бързият начин да възпрепятстваме увеличаването на агресивността е да прибегнем до нежни думи и физически контакт. Контролът на напрежението посредством милувки и прегръдки се основава на дълбинната потребност от контакт, типична за всички примати.(…)Малките на нечовекоподобните маймуни живеят в тесен контакт с майката за около една година, докато малките шимпанзета остават близо до майките си дори до четиригодишната си възраст. Следователно не е изненадващо, че запазват нуждата си от удоволствие, получено чрез контакта. Възрастните шимпанзета на двайсет и повече години демонстрират все още реакцията на вкопчване, типична за малките: в моменти на опасност или сблъсък със съперник, те се прегръщат силно едни-други, крещейки. Казват, че и войниците на фронта, когато са изплашени, се държат по същия начин”. (7)
В една серия от експерименти етологът Уйлям Масон доказва, че вземането в ръце на малкото шимпанзе води до успокояване на възбудната му реакция, дължаща се на физическа болка. Подобен факт изглежда толкова очевиден, че бихме се запитали защо е необходимо да се демонстрира експериментално. Изследването на Масон все пак се провежда в период, когато в Съединените Щати обяснението на човешкото и животинското поведение се базира изключително и само на простите схеми “поощрение-наказание”.
Силната връзка майка-дете при всички бозайници се обяснява по това време с наградата, която представлява майчиното мляко. Привържениците на поведенческата теория не са се нуждаели от друго обяснение.
Хари Харлоу, основател на Wisconsin Regional Research Center, отхвърля това прекалено опростителско обяснение като доказва и демонстрира, че потребността от контакт е съществен фактор, може би дори по-важен от самото мляко. Ако на лишените от майчина близост малки маймунки се предостави избора между два макета на майка, направени от тел, едната от които има биберон с мляко, а другата е покрита с пухкава космата материя, те се “привързват” към втората “майка”. Прекарват деня си, сгушени в нея със съвсем малки паузи, по време на които пият мляко от другата.
(7) Ф. Де Уол – вж. предния цитат

В днешните примитивни племена се наблюдава същата тенденция към докосване, галене и търсене на физически контакт при всички форми на социални и афективни отношения. Нашето модерно общество, построено върху сублимирани потребности, отрича изживяването на контакта (сензорна потребност). Компенсацията на липсващата природна физическа връзка между майка и дете, се осъществява чрез вербално-интелектуалния контакт. Днешният невротик често изживява с огромно неудобство всяка форма на телесен контакт и се чувства тревожен, когато трябва да се остави и отдаде на ласките, на което и да било Ти-обект на отношение. (Вж. табл. на стр. 61).
Днес следователно доминира една странна, всеобща, злополучна фобия по отношение на сензорността. Публичното изразяване на афективността се възприема с подозрение. “Декларирането на любовта” не е модерно. И какво се случва с днешното дете? Изживява с ужас сензорната депривация. Изумено наблюдава как около него кръжат майчини сурогати: дойки, бавачки, медицински сестри, възпитателки, гувернантки, млади баби, които не прегръщат, защото ще си измачкат дрехите. Цяла казарма жени, които бдят то да не се “развали”, както на него много би му се искало! И детето бяга! Бяга в един собствен, въображаем свят, в който да сънува ласки, приемане, топлина, обич, хранене и сензорност. Но сънят си остава сън: скоро самото то пораства и се заразява с всеобщите морални модели: сексофобия, страх от контакт, страх от любов.

*****

Платон в “Република” пише за държавата: “…форма на гражданско съжителство, която първоначално се създава с цел задоволяване на човешките потребности, но бива в последствие уредена и политически с правосъдни органи, с цел спазване на законите, които са израз на колективната воля за добро”. По нататък, изброявайки потребностите на социалната държава, той пише: “… Държавата осигурява задоволяването на моралните и духовни нужди като възпитава и се грижи за физическото и духовно обучение на подрастващите…препоръчвайки нормите на доброто и всички добродетели, тъй като изкуството и науката благоприятстват за формирането на ръководещата класа и увековечаването на идеалната Държава или Аристокрация”.
Следователно според Платон първичната функция на държавата е да гарантира реда и хармонията (8). По-късно обаче, с настъпването на обществото на властта (аристокрацията), този принцип се оказва нарушен, заради стремежа на аристократа да увековечи самия себе си.
Тази държава, както и нашите т.н. “демокрации”, не толерира формирането на хармонични двойки. Хармоничната двойка е самоуправляваща се и не се нуждае от подкрепата на държавата. За да се противопостави на тази “опасност”, Държавата обнародва дори хигиенни норми и съвети за отглеждането на здрави поколения (здрави, от гледна точка на Държавата): майките биват обучавани да избягват дълбоките контакти с децата си (вж. Журард), да отглеждат деца с формирани навици за задържане, подтискане, сублимиране,
(8) Вж. също главата “Потребност от принадлежност: народността”.
научени да служат, да принадлежат (на Държавата, на знамето, на обществото на честта).
Истинската хармонична двойка или тази връзка, която до голяма степен е гаранция за емоционална зрялост, може да се роди само там, където държавата се върне към примитивната си функция. При яномамите детето живее в тесен физически контакт с майка си през първите 2-3 години от живота си. Един топъл, хармоничен, неподтискащ контакт. То задоволява напълно своите хранителни и сензорни нужди. Контактът майка-дете е изключителен и следва законите на природата, а не постановленията на държавата. То расте в хармонично съзвучие от енергии, които протичат от психиката към тялото и обратно. В противен случай, то става тотиши.
“Тотиши”: с този термин яномамите изразяват понятия като: “изгубен”, “изоставен”, “изолиран”. “Тотиши” е детето, което е изгубило контакта с майка си. Било е изоставено. Децата “тотиши” са капризни, болнави, често поведението им е асоциално, агресивно, нетолерантно, глезено, егоцентрично.
Много често децата в нашето общество са “тотиши”.
*****

“Да се докосваме е хубаво”- такъв надпис поръчах да изпишат на фланелки, които раздавах на моите студенти и на тези, които тръгват с мен по “аналитичния път”. Да избягаме от обществото на “контактофобията” и да започнем отново да се докосваме, да си върнем сензорната потребност, защото само след като открием тялото си, както и това на нашето Ти-цел, ще можем да срещнем сексуалността и експресивния потенциал на нашето Аз.
Сексуална потребност

Да сведем сексуалната потребност до инстинкта за запазване на вида е прекалено опростителско. Както правлно отбелязва Вилхелм Райх: “Много малко са мъжете и жените, които имат сексуални контакти с единствената цел да създадат дете. Църквата, училището и науката искат все пак да ни накарат да повярваме, че сексуалният акт съществува само, за да се осигури продължението на рода. Ако беше така, човечеството щеше да е изчезнало вече отдавна, след две-три поколения и нямаше да е оцеляло и достигнало до днешната икономическа мизерия на масите.
В действителност сексуалните отношения съществуват, защото биват подбудени от сексуалното напрежение (сексуална потребност – б.а.) и последващото го сексуално удовлетворение. Сексуалното задоволяване е свързано с продължението на вида, тъй като оплождането е свързано със сексуалния акт. Църквата винаги се позовава на природата, когато твърди, че са “противоприродни” всички сексуални отношения, които нямат за цел възпроизводството.
Странно защо обаче природата е допуснала голяма грешка – създала е гинитален апарат, който подтиква към сексуални контакти много по-често, отколкото е необходимо, за да се осигури раждането на деца. Този сексуален апарат е така организиран, че да поражда у здравия човек желание за сексуален контакт средно от един до три пъти седмично”.
Сексуалният нагон, оргазмът и дистенцията post-coitum не могат да бъдат измерени само чрез броя на сношенията. Напротив, именно по отношение на тази потребност, качеството се оказва по-важно от количеството, защото в сексуалния акт се отразява качеството на целия комплекс от взаимоотношения в двойката. От тази гледна точка анализът на сексуалното поведение в обществото на ХХІ век е повече от смущаващ.
През 1966, (данните от този период все още са много актуални), антроположката Лиете Харисон публикува една анкета по въпросите на зрелостта, познанията и сексуалните отношения на италианските подрастващи. Извадката се състои от 1047 изследвани лица от провинциите Милано, Рим и Палермо. В заключението на труда си тя пише: “Тези юноши се движат, говорят, изживяват всичко по един еротичен начин. Сексът е предпочитана тема в разговорите им. Всичко заобикалящо те натоварват със сексуално съдържание, но когато достигнат до същинския сексуален акт, не изпитват никакво удоволствие. Те еротизират целия си живот, за да анулират сексуалния акт. Той не предизвиква у тях никакъв интерес, страх, радост, усещане или дори съжаление. Липсващото удоволствие ги води фатално до поставяне под съмнение на цялостната им личностна валидност и ги кара настървено да сменят партньорите си в търсене на онова удоволствие, което те несъзнавано не искат да изпитат. Но всеки нов опит ги кара да се чувстват все по-ненужни и по-фригидни.
Макар и физически годни за сексуални контакти, те са психически незрели за подобен опит. Тази незрялост често ги кара да търсят сексуалното общуване само като ритуал, който ги въвежда в света на възрастните, а не като любовно взаимоотношение, като изключително важна и пълноценна среща с другия”.

Мъжът и жената са взаимодопълващи се същности, образуващи едно цяло. Само когато спрем да възприемаме сексуалния акт от чисто индивидуалистична гледна точка, когато разберем, че на мястото на понятието “свобода в двойката” трябва да поставим “взаимозависимост”, ще изгубим страха от това да изпитаме удоволствие и ще бъдем в състояние да приемем и да изразим до край нашата сексуалност. Тогава истинската двойка може да си възвърне надеждата за просъществуване.
Ако, както твърди В. Райх (9): “…само когато и двамата партньори се научат да познават интимните детайли на сексуалната си потребност, рядко съзнавани, но много важни, е възможно постигането на здрав и пълноценен сексуален живот”, то тогава ще разберем, че сексуалното задоволяване е невъзможно без постигане на хармония във всички други допирни точки в двойката. Постигането на тази хармония, т.е. на пълната оргазмична потентност, е възможна само ако:

(9) W. Reich, “La rivoluzione sessuale”, Ed. SugerCo.

– партньорите задоволяват взаимно потребността си от принадлежност – условие, при което контролът (вътрешен и външен) няма смисъл да съществува, тъй като в двойката цари тотален климат на сигурност;
– двойката се възражда непрекъснато емоционално, а не се основава само на юридическия договор (потребност от утвърждаване);
– в двойката се постига единството между чувствена сексуалност (сензорна потребност) и генитална сексуалност;
– двойката надживява постулатите на авторитарния сексуален морал и свързаните с него интроекти и постига интелектуална хармония (хранителна потребност).

Пълното задоволяване на сексуалната потребност представлява върховата точка в постигането на хармония в Аза. Сексуалната хармония е синоним на постигнатата емоционална и афективна зрялост. Тя е също и достигнатата способност на организма да регенерира в изживяването на дистенцията post-coitum.
Но докато интроектите и характеровата невроза доминират взаимоотношенията Аз-Ти-Аз, в сексуалните нрави ще се проявява “нормата”, а отклонението от “нормата” ще се интерпретира като безнравственост.

Нравите включват сексо-репресивни поведения, чиито особености на свой ред захранват тенденцията към безнравственост в една безкрайна верига от садизъм, насилие и афективно отхвърляне. Но, само ако възприемаме секса като акт на любов, като пълно сливане на телата и душите, като изгаряща страст, която не познава роли и компромиси, като потребност, извираща от дълбините на организма и се насочва неудържимо към Ти-цел, само тогава сексуалният акт ще бъде изживяван като уникална, неповторима, винаги нова искра. Емоционално зрялото същество предпочита свободата да обичаш пред договора, който казва: “трябва да обичаш”. Да избереш да обичаш: ден след ден, час след час, минута след минута.
Тогава умира изневярата, защото не съществува верността; ревността, защото не съществува притежанието.
Любовта не е нещо мистично, безплътно. Тя е физическа като глада и жаждата. Тя е щастие. Тя е здравият климат, в който би трябвало да растат децата ни. Ние всички сме част от нея. В едно общество на любовта!